Тя беше странна жена. Не говореше. Ако някой я попиташе нещо, отговаряше  само с да и не. 
Един ден кметът се ядоса и се развика:
– Жено, ти други думи не знаеш ли?
Тя съжалително се вгледа в него и отговори:
– Другите думи са от дявола.
Погледна небето, прекръсти се, плювна три пъти – наляво, надясно и напред, и си тръгна.
Беше другоселка. Коста Дърводелеца я доведе отнякъде и се ожени за нея. Кога падна дървото и му премаза краката, тя тръгна по манастири да моли Бог за помощ, ала така и не дочака. Той си остана инвалид. Приятелите му го спохождаха у тях къде за компания, къде за помощ. Говореха, че не страдал много, защото си останал мъж. Там дървото не го засегнало. Започна да прави икони от дърворезба и Деспина ходеше, та ги даряваше по църкви и манастири. 
Тя не беше селска жена – личеше си. Имаше някаква изтънченост, каквато жените от село не притежаваха. Не ѝ идеше отръки и селската работа. Сестрата на Коста помагаше доколкото можеше. 
Преди злополуката Деспина си беше нормална жена. Говореше тъй, както говорят всички. Ала когато тръгна по манастирите, замлъкна.
От известно време се чу, че се е свързала с нестинарите. Не повярвахме, но в навечерието на празника Константин и Елена в селото дойдоха две каруци с хора и се установиха в тяхната нива. Веднага се чу, че са нестинари. Още от вечерта започнаха да приготвят мястото. Мъжете на селото се събраха да гледат. На другия ден цялото село се изсипа там. 
Такова нещо не беше се случвало и селяните ги изяждаше любопитството. Попът се опита да попречи, но нивата беше частна собственост и той си остана само с едната Анатема. Отиде да говори с Коста, ала си излезе от дома му начумерен. 
Вечерта нестинарите разстлаха жарава на огъня, който бе горял буйно и вихрено през целия ден. А после запристъпяха ситно по въглените, които съскаха и пукаха като живи под босите им нозе. Беше чудно. Беше тъй магическо и лудо, сякаш не беше от тоя свят. Всички гледаха с няма почуда и се кръстеха боязливо, но никой не си тръгна.
Последна излезе Деспина. С бяла роба, с разплетена руса коса и венец от цветя в ръцете си държеше иконата. Играеше върху жаравата в захлас с една сияйна усмивка на лицето, която сякаш идваше от небето.
Христо не се оправи, но към края на годината се разбра, че Деспина е бременна.
Когато наближи празникът на Константин и Елена, Деспина беше в последния месец на бременността си.
Селото бръмчеше като кошер и се чудеше дали и тази година ще дойдат нестинарите.
И те дойдоха. Приготвиха всичко както предната година. И както предната година, селото се изсипа да гледа.
Всички извикаха в един глас от почуда, когато видяха Деспина да стъпва на жаравата. Коремът ѝ се беше свлякъл, което беше признак на скорошно раждане. Тя държеше иконата, облечена в бялата си роба, и играеше лудото си хоро. Успя да направи само един кръг и на втория се спря по средата на жаравата. Докато всички учудени гледаха, се чу съскането на гаснещ огън. Жените разбраха, че водите ѝ се бяха плиснали и ахнаха едновременно учудени и потресени.
Деспина, обаче, не продума, а бавно се свлече върху угасеното място, което я побра като шепа. Жените нестинарки се втурнаха към нея и след половин час показаха високо новороденото.
Цялото село възкликна като един човек.
Най-възрастният нестинар пое детето като икона и тържественият танц на човешкото раждане продължи върху жаравата!