На тъмното и изпълнено със звезди небе, луната вече беше изгряла. Всяка една звезда разпръскваше съвсем малко светлина, която беше поглъщана от мрака.  Нощта беше спуснала тъмното си крило над големия град. Вятърът внезапно се усили, лампите по пътя започваха да премигват. Усещаше се приближаващо зло. Ресторантите бяха оживени. Може би, защото беше морският сезон. Личеше си, че повечето  хора бяха доста заможни. Скъпите ресторанти привличаха техните очи. В очите им се четеше жаждата за все повече и повече пари.  Сред тълпата най-силно се отличаваха една майка с нейната дъщеря. Личеше си, че бяха много скромни. Лицата им говореха, че живеят тежък живот и се борят непрестанно с него. Майката беше с кафяви очи, а детето със зелени. Майката беше тъмнокоса, а дъщерята с руса коса. Усмивките им бяха залезли от лицата им. Изглеждаше, че и двете бяха вкусвали доста често от горчилката на живота. Очите, които са прозорец към човешката душа, разкриваха, че страданието и мъката за тях са непрестанни явления. Те гледаха към трапезите на богатите и се пълнеха със сълзи. Детето се обърна и погледна в очите майка си.

              - Мамо, защо не можем да бъдем толкова щастливи като тези хора?– попита с пресипнал глас малкото момиче.

             - Скъпо мое дете, ние сме по-различни от останалите. Винаги ще бъдем смятани за нищожества. Никога няма да бъдем като тях. Не можем да си позволим това, което те притежават. Миличка, тези хора не са щастливи, а задоволени. Те живеят, за да вземат от живота, а ние, за да открием неговия смисъл, който се крие в търсенето.

              - Но защо добрите хора трябва да страдат? – запита с надежда детето.

         - Мила, днес  лошото си е направило пътечка през доброто. Хората са доказателство, че лошото съществува. Страданието за нас ще бъде пътят, по който ще се устреми нашият дух, за да постигнем всички наши мечти и цели.  – отговори майката с очи, препълнени със сълзи и готови да се излеят всеки момент.

              - Мамо, вярваш ли, че някой ден и ние ще бъдем малко по-заможни? –рече момиченцето.

            - Не, скъпа,  нашият живот е устроен по различен начин. Ние трябва да се борим, за да оцелеем. Бедните хора имат достойнство, докато богатите са го изгубили. Бедността прави хората по-честни. Запомни това, миличка. Богатият човек е най-големият лицемер, който се крие зад хиляди маски. Хуманното у тях е загинало завинаги. Техният феникс никога няма да се възроди от пепелта, скъпо дете. 

              Внезапно се стекоха сълзи от зелените очи на детето. Обляха нейното меко личице и се стичаха  бавно една след друга. Мъката беше си проправила място сред сърцето на едно невинно дете.

             - Не плачи, мъниче! Успокой се! Искаш ли да похапнем някъде? – с дрезгав глас запита майката.

             Детето се зачуди. След мъничко, заедно с майка си, се хванаха за ръце и потеглиха към едно малко и скромно ресторантче, където предлагаха храна на по-малка цена.  То беше малко, масите бяха покрити с червени покривки.  Престъпиха прага на заведението. Нямаше жива душа. Вятърът шумолеше застрашително. Детето гледаше унило към храната, оставена на масата. Всеки един залък, който преглъщаше, заставаше като камък в гърлото ѝ.  Майката беше много разтревожена.

             - Не се бой, детенцето ми! Може някога и някъде животът да ни посрещне с отворени прегръдки, а след това да си намерим кътче, в което властва топлината и хармонията на човешкия дух. 

           Нахраниха се скромно и отново се устремиха по уличката. Вървяха бавно. Един старец, който продаваше царевица, се трогна от мътния поглед на момичето. Сърцето му трепна. Кръвта се ускори. Всяка една частица, съставляваща емоциите му оживя. Очевидно беше, че старецът работеше, за да си осигури прехраната.  Когато приближиха към стареца, той извади една топла царевичка и я посоли.

               - Заповядай, малко слънчице! Хапни си я, докато е топла.

               - Много Ви благодаря! Ето, мамо, този човек има добра душа. – отвърна уверено детето.

             - Да, така е. Доброто е живо, но в малко количества. Всяка една прашинка от доброто е във въздуха, но просто трябва да протегнем ръчички нагоре и да си я откраднем. Този човек е олицетворение на доброто. В него живее един спокоен, човешки и скромен дух.

               Детето и майката продължиха по улицата. Постепенно силуетите им изчезнаха в тъмните сенки, когато бяха озарени от силен поток светлина. Дъщерята и майката бяха блъснати от скъпата  кола на един богаташ. За жалост те загинаха на място. Телата им бяха изтласкани на пет метра. Кръв беше обляла русата коса на детето. Сълзи се стичаха от лицата им. Загинаха с отворени очи, които желаеха да видят света и осъществят своите мечти и цели.  Горкият старец разбра за случилото се и изтича веднага. Той гледаше с отчаян поглед. Беше смаян от гледката. Намери кураж и се приближи до двете тела, след което затвори техните очи. Възрастният човечец беше прегърнал двата трупа много силно, макар и да ги познаваше от рано. Сирените от линейките свиреха силно. Пристигнаха лекарите. Отдръпнаха на страна стареца, който ридаеше на бордюра, докато вкарваха двете тела в черни чували. На следващия ден беше погребението.     Животът за майката и дъщерята приключи, те бяха захвърлени дълбоко в пръста, откъдето нямаше изход. Богатият остана безнаказан и продължи да живее живота си, докато нечии тела изгниваха всеки изминал ден в гробищата. Само един човек не забрави майката и нейното дете. Това беше старецът. Той живееше на брега в една малка схлупена къщурка. Скромният човек беше потресен от случилото се. Той не забравяше да посети двата гроба. Оставяше букет от рози, изричаше няколко думи, а след това се прибираше. Усещаше се, че животът напуска милия старец. По залез слънце той издъхна. Гробът му беше до този на майката. Гробовете на тримата бяха напълно забравени, никой не дойде да ги посети. Розовият букет беше заменен с изсъхнала трева.