И ето го там, стоеше на последния чин, клатейки се на задните крака на стола, както винаги обичаше да прави, той си повтаряше на ум все една и съща дума- очерк, очерк, очерк и пак очерк. От всичките журналистически жанрове, не че ги познаваше много, защото за първа година учеше журналистика, май очеркът му беше най-омразен. От началото на часа госпожата постоянно повтаряше как трябва да се направи, как да изглежда, какво да се пише и т.н. , колко интересно шяло да стане и как неусетно шяло да ни увлече. Сигурно. През цялото време той я гледа тъпо с онази стардалческа физиономия тип: ,,Айде бе, госпожо! За къв….. трябва да го пишем туй ся?” Погледна към белия си лист, кривнат на една страна върху чина и започна пак: ,,Очерк, очерк, очерк…”.
Странно, но обикновенно не беше така. Имаше развинтено въображение и му се отдаваше да измисля такива неща.Стига да му подхвърлиш нещо, можеше да го доразвие в какви ли не сюжети, небивалици, абсурдни истории и какво ли още не. Обичаше така да прави, ...