Очите му бяха големи и спокойни. Виждаше ги едва за втори път, а и действаха както нищо друго. Всеки негов поглед беше истинска благословия, дори когато беше на сън. Жестовете му на внимание бяха ненатрапчиви, но толкова уверени, че тя несъзнателно започна да си вярва...Нима...той...наистина?
После спря да мисли, за добро или за лошо. Той беше навсякъде...където и да погледне, каквото и да докосне, във всяка усмивка и жест, и...
После го искаше, вече със сигурност знаеше, че го иска. Искаше го толкова много, че и се стори прекалено хубаво да го получи...Но той беше там, точно до нея, гледаше я, говореше и...нещо. А колко се стараеше да разбере какво, защото я интересуваше. Слушаше и не чуваше. Искаше го ненормално много! Слушаше, слушаше...
И тогава се влюби. Любов от пръв поглед, не, от втори. Никога не е претендирала, че знае какво точно е любовта, но помнеше момента много точно. Не можеше да го опише, макар и свикнала да може всичко. Пред него беше слаба, зависима и и харесваше да бъде такава. Все още не чуваше, но бе започнала да слуша все по-старателно...
После едно момиче дойде, за да го целуне...
Той продължи да говори, тя успя да го чуе, но вече нямаше значение.
Попита я какво и е, нямаше и нищо, нищо, съвсем нищичко...
...Същото нищо, което го няма и днес...