02,00 – 02,30 часа.

-              Разговарях с един от готвачите…

-              Е?

-              Мисля, че трябва да го чуеш…

Готвачът е около 40-годишен, леко прегърбен, почти без коса. Гледа ме малко стреснато, но същевременно се държи на положение – изправена глава, остър поглед…

-              Бях дежурен днес. И след обяда отидох да дремна в дежурната стая. Имаме една – за всеки случай, тук. На третия етаж. Баня, три легла… Така – да се пооправи човек, да поеме въздух. Заспал съм, но не се тревожех – вечерята е лека, почти всичко бяхме подготвили. И тръгнах да слизам…

-              В колко часа?

-              Малко преди шест…

-              По-точно…

-              Може и по-точно… Значи – часовникът до огледалото показваше шест без пет. Погледнах го преди да изляза…

-              И?

-              И – почна патакламата. Направо като на Нова година – трясъци, шум… После видях, че някой изтича нагоре по стълбите…

-              Видяхте ли лицето?

-              Че аз и в гръб го познах. Синът на шефа…

Споглеждаме се с Каменов. Младият Перлов? Но нали казва, че е бил с компанията? На което готвачът отговаря:

-              Не знам кой къде е бил, казвам каквото съм видял. Ясно ми е, че ще ме изхвърлят, но няма да крия… Пък и това не означава, че момчето е убиец. Може да е побягнал от страх – я каква стрелба беше…

Може… Може, но някак си…

А телефонът ми звъни. Включвам се.

-              След десетина минути ще дойде кола – казва шефът, без да поздрави дори – Изпратил съм ти всички данни, които получих. Аутопсия, химическа лаборатория, отпечатъци, данни за убитите…

С известно учудване благодаря:

-              Няма какво да благодариш. Действай! Щото журналистите вече са съобщили в София, по телевизията казаха, утре вестниците ще са залети с кървави картини… На мен вече два пъти ми звъняха от министерството…

-              Че те не разбират ли как се води едно разследване?

-              Абе, разни цивилни патки, дето се изживяват като началници… - и внезапно млъква, усещайки се – Хубаво… Действай!

Действам, действам…

И аз се включвам в беседите – най-напред с охраната на хотела, после пак с компанията на Перлов, дори със софийския писател имам време да беседвам. Този път – по станалото…

Прекъсва ме само цивилен полицай, носещ куп пликове. Затворени, запечатани…

Сядаме със Здравчев в лоби бара, като предварително сме помолили бармана да си намери работа другаде…

А документите са интересни… Много интересни…

02,30 – 03,30 часа.

Първо – стрелецът е бил снайперист. Или поне адски късметлия. Изключително точна стрелба, жертвите са поразени смъртоносно, дори детенцето е убито при първия изстрел – куршумът е пронизал сърцето му през тялото на майката…

Страшно…

Второ – пистолетът е бил използван по спешност. Много, много е бързал стрелецът, та дори не го е почистил от смазката. И първият куршум е изпратил в Тодор Минков…

Докторът е категоричен, специалистът по балистика също. Единият от седемте куршуми, намерени в студента, е минал пръв по канала на цевта – вижда се по следите от смазка по него. Следващите са се движели по обгорелите вече канали…

Седем куршума…

Да, тая мисъл се въртеше в главата ми още от пристигането. А сега стана основна в изгражданата теория…

Първият куршум, непочистеното оръжие… Тоест – убиецът е бил в афект, взел почистения и смазан пистолет, вкарал е пълнителя и е открил огън…

Възможно е мишената да е бил Тодор, а останалите са имали злощастието да бъдат в неподходящото време на неподходящото място…

-              Какво знаем за Тодор? – питам Здравчев…

-              Студент, работи във фирмата, няма особени интереси и навици… - Той спира – Чакай, тук имаше и една справка за него…

Намираме я в пакета. Нормална справка – има по една за всеки убит. И сърцето ми пак се свива, когато мярвам документа за детето. Само няколко реда, които никога няма да бъдат дописани…

Така… Биография… Момент… Студент в…

Здравчев, който чете през рамото ми вдига глава. И той е стигнал до там…

-              И какво? Оказва се, че Минков е състудент на Перлов и компания?

Да – пише го. Черно на бяло… А при разговорите никой от компанията не спомена състудента си… Чак толкова много да са в курса, та да не се познават? Или…

-              Ще отида до Веска – казва ми Здравчев – Започна да говори, значи ще продължи натам…

Кимам…

-              Аз ще намеря тоя Красьо… Имам предвид някои неща, които ще го разприказват…

Здравчев ме е разбрал. И тръгваме заедно, като при стълбите пътищата ни се разделят…

03,30 – 04,00 часа.

Намирам Красьо в ресторанта. Всъщност, цялата компания е там. И, въпреки забраната, на масата им има алкохол. Тъмна течност в чашки за кафе – стар трик, който използвахме още като войници в градска отпуска. Поръчваш „студено кафе“, пийваш и внимаваш да не те завари патрул. При евентуалната му поява слагаш чашката настрани – все едно келнерът още не е разчистил и вземаш другата, с кафе в нея…

Ясно ми е – сервитьорите е нямало как да откажат на сина на боса… Затова изобщо не обръщам внимание на лекия аромат, а казвам:

-              Младежи, вас ще трябва да ви освободим. Всичко е ясно, а тук се натрупа доста народ… Но ще ви помоля още малко да изчакате. Има някои формалности, да ги уточним и след пет минути… Кой е Красимир Христов?

Ниско, но видимо яко момче се надига. От едната му страна е „целомъдреното“ Лили, от другата е висок, леко мрачен младеж…

-              Я, и Веска я извикаха – казва Лили…

-              Разбира се – нали ви казах, оформяме някои неща и просто ви вадим от кръга на заподозрените…

Което ги поуспокоява – не че много са се разтревожили…

С Красимир сядаме в едно от сепаретата…

-              Да сложим картите – казвам бавно, внимателно вглеждайки се в очите му – Знаем за нощната оргия с Лиляна. Но Валентин не знае. Все още…

Младежът трепва, иска да се надигне, та го хващам за ръката – ниско зад масата, да не се вижда от залата…

-              Слушам…

Як, наперен, но… Излива поток думи. Да, Лилето е виновна, тя го е съблазнила, тя е една… Не може да й се устои… Тя досега лъгала младия Перлов, че е момичето на мечтите му… И нощес признала на Красьо, че е в тежко положение – скоро Валентин ще я представи на баща си, после идва сватбата, а тя… Тя просто не знае какво да направи, та да скрие досегашния си весел и безгрижен живот…

-              И какво е намислила? Операция? – питам скептично…

Оказва се, че Лилито имала план. В хотела видяла колегите си Тодор и Ангел. Тодор в първи курс бил дори влюбен в нея, после разбрал, че няма да е единствен пътник на тоя влак и  скъсал. Но сега момичето намислило хем да му отмъсти, хем да намери виновник за неудобното положение, както казала…

-              А сетне? – питам сериозно…

-              Ами… Нали затова сте тук… - казва Красьо…

-              Тоест – ти знаеш?

-              Че кой не знае? Още нощес си помислих: „Тая шантавата ще донесе някоя беля…“ И ето…

-              Защо мълча досега?

-              Господине, нямам доказателства… Пък и… Вальо ми е приятел…

Гледам го учуден… Приятел му бил… И по приятелска линия му оре лозето? Не, няма да стана модерен човек аз, няма…

-              Стой тук и не мърдай… Каменов!

Каменов е седнал на първата маса под сепарето. Скача веднага…

-              Не мърдай от него! И го дръж с гръб към залата – да не дава знаци, да не мърда… Разбра ли?

Каменов рязко кима, после завърта Красьо с лице към себе си и сяда, вперил поглед в очите му. Мълчанието е заплашително и това усеща дори младежът…

Поглеждам към масата, където беше компанията…

И все още е…

С едно изключение. Младият Перлов го няма…

4,00 – 4,30 часа.

Втурваме се да го търсим. Хората гледат изумено как доскоро достолепните, сериозни полицаи изведнъж се превръщат в объркани озъртащи се състезатели по ориентиране…

А Валентин го няма…

Здравчев изтичва към стаята му, ние с Каменов проверяваме помещенията около ресторанта, Василев бърза да предупреди полицая на входа…

Оглеждам се и мисля: „Значи така… Лилето се сетила за Тодор, решила да се скрие зад него и кой знае какви ги наговорила на младия Перлов. Я че оня я изнасилил, я нещо друго… Но каквото и да е – пламнала искрата. И Валентин решил да убива. Седем куршума в Тодор, после премахнал свидетелите… Детето… Какво го е интересувало то? Имал си е собствена болка… И хич дори не се замислил – дали Лилето не лъже, дали нещата се решават така… И най-малкото – какво са виновни останалите четирима за евентуалното прегрешение на Тодор… Евентуалното… Умряло е момчето – без да разбере поне: защо? А то – заради една…“

На вратата се показва Димитров – управителят…

-              Господин Перлов ви моли да отидете при него…

-              Сега?

-              Важно е… За Вальо… И той е там…

Втурвам се към асансьора. Последният етаж. Целият зает от два огромни апартамента. Така наречения „президентски“ и личния на Перлов. Вратата на първия е отворена. През нея виждам Перлов – стои до леглото в огромната спалня, чиято врата също е широко отворена. А той стои и гледа, скръстил ръце зад гърба…

В леглото, завит до брадичката с одеяло, подгънато грижливо отстрани, лежи Валентин Перлов. И щеше да бъде нормална картина – добър баща и спящия му син, ако не беше грозното голямо петно от кръв по възглавницата и чаршафа…

-              Застрелял се е – казва тихо Перлов – Поне се е опитал да изкупи вината си…

Оглеждам обстановката… После му отговарям:

-              Даааа… Няма да има съд, няма да бъде измъчван повече от нелепи и страшни въпроси…

-              Знаете ли защо го е направил? – пита той и аз се сещам, че не става дума за самоубийството, а за убийството…

Но не мога да му кажа. Все още не мога…

-              Предполагаме… Любовна история…

Перлов кимва:

-              Тази Лили… Известно курве… Моите хора я проучиха, докладваха ми… Но не смеех да му кажа. Боготвореше я, вярваше й на всяка лъжа… Предполагам, че го е излъгала нещо за Тодор и той… Станал е убиец… Поне не го е осъзнал…

-              Кое? – питам инстинктивно…

-              Какъв голям глупак е бил… И колко скъпо невинни хора са платили за глупостта му… - помълчава и добавя – И за моя страх да го събудя от сладките му кошмари…

Василев стои на вратата и ми прави знаци. Зад него се виждат нашите хора. Скоро ще пристигнат експертите – виждам как Здравчев говори по телефона…

И рутинната работа си върви…

4,30 – 5,00 часа.

Седим пак в лоби бара… Обсъждаме ситуацията. Тъкмо Василев се е върнал от президентския апартамент, където е оставил експертите…

Докладва:

-              Имат много работа, но са убедени – самоубийство. Нагар по главата, отпечатъци на дръжката на пистолета, същото оръжие както при петорното убийство…

Изслушвам го. Така е… Сам видях…

-              Е, добре… - казвам – Имаме още малко работа, после ще се прибираме. Василев, погрижи се да разпределиш графика за утре – в колко часа започваме разпитите на свидетелите, кой кои ще поеме… Каменов, вземи подписка за ненапускане на града от компанията на Валентин Перлов…

Те излизат. Здравчев ме гледа внимателно…

-              Какво? – питам го…

-              Да ти направи нещо впечатление? – казва той бавно…

-              Остави, нека утре поговорим – опитвам се аз да отклоня въпроса…

-              И все пак…

-              Зная… Зная… Обаче… Обаче, не знам как да ти обясня…

-              Какво да ми обясняваш? Разбирам… - той е странно съгласен с всичко – А Перлов е във фоайето. Няма ли да го извикаме?

Всъщност, на вратата вече чука самият Перлов. Влиза и се извинява:

-              Трябва да ви кажа нещо…

Здравчев е вече на крака:

-              Знаем…

-              Как разбрахте? – пита уморено Перлов. Не толкова, че го интересува отговорът, а за да има повод да продължи…

Здравчев ме поглежда. Аз обяснявам:

-              Одеялото… Предполагам причините да го застреляте. Не обичам големи думи, но… Огромна бащина любов. Прощавали сте му всичко, но това… И сте го застреляли. Мисля, че е усетил накъде отиват нещата, скрил се е в апартамента, завил се е през глава. Като малко дете…

-              Като малко дете… - повтаря Перлов…

-              Влезли сте с пистолета. Вашият. Незаконен, нерегистриран… Който той е използвал за убийството, а после е върнал в апартамента ви. Отметнали сте одеялото и сте стреляли…

Перлов стиска зъби…

-              Изтрили сте отпечатъците, сложили сте го в ръката му… И инстинктивно, така, както сте правили години наред, сте подгънали одеялото. Да е топло на детето…

Перлов кимва…

-              А сега, господин Перлов? Какво да правим сега?

-              Нищо – казва той спокойно и бавно – Нищо… Аз бях комунист, бях неверник, бях капиталист, станах циник, но… Вече се замислям за Господа. Скоро ще се видим… Рак… Лекарите ми дават най-много два месеца. Исках Вальо да поеме фирмите, исках да го видя задомен, с деца… А Господ друго е решил… Ще го попитам защо, ако стигна до него… По-скоро ще съм далеч надолу… Убиец на детето си… Да, имам оправдания, но няма да ги използвам… Поне го спасих от срама, позора и онова, което неминуемо вече го обземаше – огромното разочарование в себе си, в живота, в любовта… Аз да съм виновен – друго не мога да му дам…

Мълчим…

После Здравчев казва:

-              Господине, моите съболезнования за самоубийството на сина ви…

Аз мълчаливо накланям глава…

Какво друго да кажа?

А вие?