17,45 – 18,30 часа.

Днес свърших работа рано. Много рано. Нейде към шест вечерта…

Успешен ден… Много успешен… Приключихме едно дело, оформихме всичко, предадохме го по веригата…

И ето ме – точно по разписание напуснах управлението. Разбира се, първата ми работа е да вляза в познатото кафене. Не бързам да поръчвам – важно е не какво пия, а как ще прекарам там. Но не поръчах – до мен спря сервитьорката и сложи напреде ми чашата с чая. Английски, с три лимончета, без захар. Както го обичам…

Ами познават ме хората. И знаят, че отивам да отдъхвам. Поради което пренасочват клиентите към други маси, когато съм там. Да не ми пречат…

Всъщност, днес места има доста. Пролет е. Ранна, но пролет. Полухладно, с опитващо се да се усмихва като бъдеща тъща на първа среща слънце, масите изнесени вече навън…

И хора…

Доста народ по улицата. Шест часа е още рано, светло, приятно за малка разходка на връщане от работа. И най-вече за тия, дето или не работят, или са почиващи днес…

Аз седя и зяпам. Тихо, кротко…

Казано по моему – тъпея…

Защо не? Цяла седмица напрежение, търчане, мислене, изграждане на възможни схеми, търсене на доводи и доказателства…

И ето – сега имам право да тъпея…

Гледам, изключил съм ума, сетивата са на макс – лека пролетна миризма, приятно слънце, внимателен вятър, топъл чай и една отпуснатост…

Тъпеенето е нужно, много нужно… Ако е за малко…

Щото си има тъпанари, които са вечно в тоя екстаз. Тъпи постоянно. И не разбиращи, че тъпеенето е като наркотик – малко те разтоварва, но много те отнася нейде… В света на нищото…

Казвам, че съм изключил ума. Но разумът си действа. Гледам минувачите, бързо пресмятам кой какъв е, що за човек е, какви са интересите му… Невинна игра на познаване. Чиито резултати никога няма да узная. Но е приятно да мисля, че съм познал. Гъдилка самолюбието, ще знаете…

Вдигам автоматично ръка за поздрав. Минават познати…

Имам ги доста. Такава е работата ми. Познати, познати, познати. Които учтиво поздравявам, макар някои вече да не помня кои са. Но физиономиите им са в базата данни, залостена между ушите ми…

Професионален дефект…

А приятели не виждам. Няма отде да се вземат. Имам някои добри колеги – Здравчев, например. И Киров… Допреди половин година…

Но те са колеги – добри, но колеги. Нямахме някакви емоционални връзки извън работата. Да, симпатяги, разбираме се… Разбирахме се… Обаче, чак приятели…

Имам и приятели – не съм сухар или „человек в футляре“. Двама. Но не ги познавате. А и не мисля да ви запознавам. Защо? Личният ми живот е мой живот. На вас ви е по-интересно какво става в службата, нали?

Амиии… Не много добри работи. Миналата седмица доведоха някакъв новоназначен– тъй, над 30-те, рус, зализан, с всички весел, вицове разправя…

Но някак си… Далечен ми се видя. Много далечен от мен, че и от работата ни. Като случаен минувач, отбил се в кафене, оставящ добър бакшиш, но следящ с поглед сервитьорката – ще му се усмихне ли, та да я покани на чашка в близкия луксозен ресторант…

Добре, че не беше в моята група тая седмица… Но, по закона за световната гадост, все ще се падне да работим заедно…

Сервитьорката се отзовава на махването ми. Оставям й редовния бакшиш. Не, че съм цъфнал с парите – особено сега, в средата на април, но смятам, че трябва да отбележа доброто си настроение, резултат и на обслужването й. Бакшиш – според социалистическия морал обиден, според пазарния - част от заплащането на работещия. Да не мислите, че им плащат добре на тия момичета – с гимназиално образование, с предстояща съдба на стари моми…

Ставам…

И в тоя момент в джоба ми нещо запя…

18,30 – 19,00 часа.

С лошо предчувствие изваждам телефона. Няма кой да ме търси по това време – бившата ми жена надали ме помни, децата са все заети с техните семейства, а началството…

Да, мрачното предчувствие за извънреден набег на шефа в спокойните далнини на следработния ми отдих се сбъдна…

-  Къде си? – пита рязко, твърде пряко и твърде рязко, за да е прелюдия към покана за вечеря…

- Прибирам се… Надявам се поне това е разрешено? – отговарям в типичния ми стил, но с лек намек за предчувствието си…

-  Ти тия ги остави… Сериозен проблем, много сериозен…

При нас несериозни няма, така че не съм особено развълнуван…

-   Слушам и изпълнявам…

-  Де ще идеш… - усещам, че се чуди как да ми каже нещо. И от това леко се стягам…

-  Така… Сам ли си? – потвърждавам – Добре… Къде точно се намираш?

-  Между читалището и пощата…

-   Стой там! – и чувам гласа му да обяснява някому къде да ме намери – След малко ще дойде наша кола. Убийство…

Въздъхвам доста силно. Нямаше как да се сдържа – тъкмо мислех как на другия ден ще отбележа петъка с едно вястване в службата, а после… Два дни почивка. Своеобразна компенсация за петте дванадесетчасови работни дни до днес…

-   Не ми въздишай, не ми въздишай… Заминавате за Боряна…

-  Това… Курорта?

-   Именно… Убийство… Петорно… Някъде около 18 часа е имало стрелба…

Ако щете вярвайте, устата ми пресъхна. Петорно? Петорно!

-    Шефе…

-    Ще видиш на място… Едното е дете…

Дете? Трудно преглътнах…

-    Там ще те посрещне Перлов – той се обади да ни каже…

Перлов… Бившият служител на ДС, после скрит двигател на мутрите в региона, сетне честен частник, собственик на куп заведения и хотели, а  сега, оказва се, свързан с големия курорт Боряна…

А шефът продължава, докато аз следя с половин око появилата се зад завоя тъмносиня кола без обозначителни знаци. Зная я – при разследването в училището с нея ме разкарваше насам-натам Милчев. И, когато колата спира пред мен, го виждам зад волана…

-   Шефе, Перлов…

-   Внимателно! Той те уважава, чувал съм го как те хвали пред началника за бързи действия и внимателно отношение. Така че – ще се сработиш…

-    Петорно убийство… - повтарям аз – Петорно… Кой още ще дойде?

-   Докторът и експертите са вече на път. Изпращам  Каменов… Здравчев вече е там, нали е от Хинково, хванах го точно преди завоя към Боряна и ви чака…

Поусмихвам се. Екипът е добър, сработили сме се, хубаво…

-    И Василев…

Помръквам…

-    Онзи ден беше назначен, за какво ми е?

-    Действай, действай… Ще ти трябват хора, ще му намериш работа…

Шефът няма да ме види, но усеща, че грубо се изплюх…

-    И внимателно! Да не ти обяснявам, че има стабилни връзки, а и не е много етичен с колегите си…

-    Демек – портаджия? Такива едно време в училище…

-    Ама сега не си там! – срязва ме шефът – Заминавай! И докладвай редовно. Така – на час, час и нещо…

Няма как да ме види, но явно усеща козируването ми на гола глава и ироничното чукване на токовете. Което не стана достатъчно звучно – с маратонки съм…