Нагъл слънчев лъч танцува по притворените ми клепачи. Извръщам леко глава, опитвайки да се отърва от него, но той продължава да ме дразни, усетил явно, че съм лесна плячка. Отварям неохотно очи. Всичко си е както преди – все така съм прикована към леглото, лявото ми стъпало е все така клюмнало като главата на сънен пияница, обстановката е все така потресаващо скучна. Събирам психически сили и се замислям за случилото се през нощта, което сега ми се вижда по-скоро странно, отколкото ужасяващо. Истинско чудо е как денят съумява да лекува нощните страхове и терзания.   

  Но аз няма да оставя нещата така. Никой няма право да ме плаши, особено пък когато съм най-уязвима и на място, където се предполага, че хуманното отношение е на почит. И каква подлост само – да използва мрака за прикритие и да ме държи в неведение за намеренията си, мълчейки като риба през цялото време. Никой няма право да ме докосва, та дори и нежно, без мое съгласие. Освен това сумата, която плащам, съвсем не е малка. Заслужавам спокойствие. Заслужавам и да получа от онези хубавите хапчета. По-добре да съм надрусана, отколкото да страдам.

  Онези ръце… на кого ли са? Мислейки за тях, аз се унасям, изтощена до крайност от недоспиването.

  Пак докосвания. Поредица от докосвания. На решителни, твърди, безцеремонни ръце. Това не са нощните ръце. Нощните ръце са… по-различни.

  Лекарят се усмихва благо и леко смутено, притеснен очевидно от факта, че ме е стреснал. Обяснява ми, че не е искал да ме събуди, но било време за визитация. Усещам, че се кокоря като бухал и че това, в комбинация със зяпналата ми по принуда уста, накърнява значително имиджа ми на очарователна дама. Едно е сигурно, суетата, за разлика от раните, не се лекува. Лекарят започва да бъзика винтчетата на фиксаторите, вследствие на което усещам неприятно напрежение в бедрото. Гледа ме съсредоточено, явно чака физиономията ми съвсем да се разкриви, за да престане да ме разтяга. Давам му знак с ръка, че изпитвам болка, а той кима, но продължава да върши каквото си знае. Обяснява ми, че възстановяването върви чудесно, после зарязва механизмите и отива да огледа „височайшето” ми стъпало, което може би носи следи от среднощното мляскане. Побутва го лекичко, сякаш за да провери дали не се прави на умряло, след това маха една от тежестите, намалявайки височината с десетина сантиметра, и започва да ми обяснява, че трябва да си мърдам пръстите, за да не се обездвижа съвсем. В това време изниква сестрата, която се грижи за мен. Уверява се, че не съм направила беля и си заминава, като обещава по-късно да дойде да ме среше, понеже съм се била „разплела нощес”. Няма как да ù обясня, че това е от галенето.

  Лекарят тръгва да си ходи, но аз размахвам здравата си дясна ръка и правя знак, че искам да напиша нещо. Той не изглежда очарован от факта, че искам да споделя нещо, но не смее да ме отсвири.  Вади тефтер и химикалка и ги тиква пред мен. И се почва една мъка, защото съм леворъка, а лявата ми ръка в момента е извън строя. Драскам бавно, като неграмотно циганче, и се потя от напрежение, а лекарят пристъпва нервно от крак на крак. Казвам си, че не бива да се чувствам виновна. Казвам си, че имам право да бъда изслушана… прочетена по-скоро… защото пак ще падне нощ и…

  Лекарят повдига вежди и ме поглежда подозрително, след това небрежно смачква листчето с драсканиците ми.

  - Не  е възможно да е спирал токът. Сънувала сте, млада госпожице. А и бутонът за повикване да не работи… абсурд. Да не говорим, че е изключено външен човек да влезе тук. Не се сърдете, но във вашето състояние е нормално да… Но вие не се притеснявайте, ще ви запиша час за консултация при доктор Кисьова.

  Иде ми да стана и да му зашлевя шамар. Е, това няма как да стане, но поне мога да му покажа среден пръст. Въздържам се, с усилие. Затварям очи и опитвам да се откъсна от действителността. Казвам си, че не трябва да го виня, че и аз бих реагирала така, ако бях на негово място. Стъпките му заглъхват по коридора.

  Няма страшно, все още е ден. Ще ми се да се възползвам от закрилата на деня, за да се наспя, но шумовете са твърде силни, светлината – твърде ярка, а мислите ми – твърде тревожни.

  Напрегната съм. Тази нощ ще е по-тъмна от предната, защото е облачно и звездите няма да имат възможност да посветят в стаята ми. Страх ме е. Чувствам, че ще се случи нещо ужасно. Подозирам, че снощи ръцете просто  са се забавлявали, знаейки, че няма къде да бягам… но какво ще решат да направят тази нощ… Глупаво е да се тревожа, та нали снощи заспах под техните упоителни милувки. Да, обаче нещо ме кара да мисля, че ръцете имат двойнствена същност, че едновременно ме обичат и мразят. Тревожното очакване ме терзае.

  Нощ е. Лампата свети. Сестрите разговарят в коридора. Някой охка тихичко в съседната стая. Всичко е нормално, намирам се на сигурно място. Да, обаче продължавам час по час да удрям с юмрук отеклото си бедро, за да може болката да ме държи будна. Неизвестността ме убива.

  Сестрата ме изглежда с почуда, когато отказвам да приема приспивателни. Всъщност какво значение има дали ще съм будна или заспала, когато… Да става каквото ще. Многото мислене е враг на спокойствието и ни отдалечава от щастието, вярвам в това, поне в момента. Копнея за сън.

  Миризма, много приятна миризма. Ухание на свежа роза гъделичка ноздрите ми. Прекрасен сън. Само че в съня розите не бодат… а тази боде гърдите ми през тънката нощница. Лампата пак не свети, бутончето за сигнализация пак не действа, а в катранения мрак пак се усеща чуждо присъствие. Убедена съм, че върху гърдите ми лежи роза. Посягам към нея, но ръката ми не помръдва… защото е в хватката на нощните ръце. Гърлото ми се е свило от ужас, дори не мога да простена.

  Ръцете светлеят в мрака, но над тях не се вижда лице, нито пък силует. Топли устни докосват ухото ми, но лице няма, няма лице, няма лице…

    После дрезгав шепот започва да чегърта парализираното ми съзнание:

    – Влюбих се в теб от пръв поглед. И вече три години не мога да мисля за нищо друго, освен за теб. Винаги съм бил близо до теб, но ти не ме забелязваше. Зарязах си работата, за да мога да те наблюдавам. Помня дрехите, в които се обличаше; помня всеки твой жест, всяка твоя усмивка; помня местата, на които ходеше; помня гаджетата, с които излизаше. Непрестанно се тътрех подир теб, но ти не ме забелязваше. Не се осмелявах да те заговоря, защото знаех, че не си готова за мен. Страх ме бе да не ме отхвърлиш. Изчаквах удобен момент да ти се представя. И този момент дойде. Сега вече можем да бъдем заедно. Днес е Свети Валентин. Да празнуваме!

  Трескаво се опитвам да осмисля чутото, но съзнанието ми е объркано от тревожни сигнали и не успявам да се концентрирам. А и всичко звучи толкова абсурдно.

 – Знам, че обичаш мавруд.

  Чувам свистене на цип, после подрънкване на чаши, а малко по-късно и изпукване на тапа. Обзема ме неописуем ужас, защото си представям как виното се излива в зейналата ми, застопорена неподвижно уста, как потича в гърлото ми и ме задушава… бавно и мъчително.

  Нищо подобно не се случва. Вместо това потопен във вино пръст отърква изпръхналите ми устни и капки ароматна течност се търкулват по езика ми. Пръстът се отдръпва за момент, после донася още омайващи капки, и още, и още…        

  Настава блажена тишина. Нежни нощни ръце галят челото ми… и постепенно тревогите се размиват и мракът вече не е ужасяващ, а просто мистичен.