Нощта на цигулката

В края на месец Август, в Големия град, необичайно за това време гъмжеше от големи хора. Жегата беше непоносима и всички се разхождаха полу-голи. Стари и млади бяха навън, безстрашно щъкаха, всеки по своите големи задачки. Слънцето напичаше безпощадно по прашния асфалт и безмилостна жега караше и въздуха да пулсира. Животът в Големия град на малките хора кипеше, въпреки това. Пазарите и транспорта бяха претъпкани както винаги, задръстванията бяха страхотни. Уличните кучета се излежаваха, изплезили езици, по сенчестите места, в очакване на не толкова горещата вечер. Реката от канала, който минаваше през центъра, беше пресъхнала и човек можеше да види с просто око притичващите плъхове, които бързаха да се скрият от злите камшици на слънцето. Също така можеше да се види и сгушената между кашоните и боклуците човешка фигура, спяща в сянката на моста на величествените лъвове. Можеше, но естествено не го правеше. Забързаното ежедневие завладяваше живота и в Големия град, подобни картинки оставаха незабелязани във времето и историята...

***

Стефан беше циганин на около 22-23 години и като почти всеки циганин беше израснал на улицата. Не познаваше майка си, нито баща си и от съвсем малък беше избягал от дома за сираци. След това имал късмета да попадне в Големия град, където се издържал с джебчийство и просия. Така разчитайки на хорската небрежност и милостиня, той беше избрал да прекара живота си, или по-скоро се беше примирил. До преди няколко седмици беше избягал от един дом във Видин, където го бяха изпратили. Не знаеше защо, но винаги успяваше да избяга от всички неприятни домове, в които биваше държан против волята си. Според държавата той беше психично болен и мястото му беше там. Според него той беше добре, нормално момче, което просто помнеше много неща. Всъщност помнеше всичко, което виждаше, усещаше и чуваше. Сякаш беше някаква брутална подигравка на съдбата. И колкото и пъти да се опитваше да забрави всички детайли и факти от изстрадания си живот, толкова пъти спомените го застигаха, все по-големи и по-неизбежни. С времето тази негова дарба и проклятие го докара до момент, в който той започна да си говори сам. А това доведе и до проблеми с институциите.
Сега Стефан спеше дълбоко, там под моста, необезпокояван от хората, плувнал в пот, без да обръща внимание на налазилите го мухи и плъхове.
И така лека полека жегата се отдръпваше и слънцето бавно се скриваше в хоризонт. Стефан все още спеше, когато усети лек приятен ветрец, който започна да подухва. Веднага щом вятъра изпари усещането за жега, той се събуди и със задоволство установи, че все още се намира в любимият му град. Стана тежко, изтупа се леко и се заизкачва по тревата, към голямата улица , където щеше да потърси нещо за ядене.
А той, градът, все така жужеше изпълнен с малки и големи хора, чиято цветна палитра от светоусещания създаваше онзи странен привкус на хаос и безпорядък, в който се намираше светът днес.

***

Малко преди входа на метрото стоеше Мими и свиреше умислено на своята цигулка. Тя беше 10годишно момиченце, което всеки следобед идваша там за да свири своите велики класически концерти на малките хора. И те и се отблагодаряваха с дребни пари, внимание или няколко кифли от закусвалнята на съседния тротоар. Мими имаше красива руса коса, която се спускаше свободно, големи сини очи, които винаги те гледаха сериозно и умислено, иззад малките кръгли очила. Винаги носеше роклички на цветя или точици, бели дантелени чорапки и червени лачени обувки, които обожаваше. Те бяха същите като на "Дороти"- нейната любимка.
Родителите й и двамата бяха заминали за чужбина да работят и я бяха оставили при баба и. която живееше в една пряка на голямата улица. Пращаха и достатъчно пари, за да се издържа прилично, да помага на баба си и за уроците по цигулка, които тя не посещаваше. За нея свиренето привечер на тази улица беше най-добрия урок, който можеше да получи, нещо повече, това беше неин начин на живот. Денем гледаше уроците и баба си, а вечер се потапяше в приказния, вълшебен свят на Вивалди, Паганини, Глинка и още куп други композитори.
А със нея се потапяше и Голямата улица.
Tя свиреше поредния шедьовър, когато усети нечие чуждо присъствие. Погледна на ляво и видя един дрипав циганин, който стоеше и кротко гледаше в цигулката. Стоеше там, загледан в инструмента, а хората минаваха покрай него, като статичен шум
- Сякаш, той не съществува. Помисли си тя- Сякаш, никой освен мен не го виждаше. Дали е призрак?
Тя се престори, че не го е забелязала и продължи да свири. Когато свърши музиката, тя се обърна отново, но него вече го нямаше. На следващия ден той отново беше там. Отново я гледаше. На по-следващия пак, и пак. Те се срещаха всеки ден и общуваха без думи, чрез нейното свирене. Когато Мими разказа на баба си за нейния странен приятел, старата жена се засмя и отвърна, че свиренето и било толкова хубаво, че дори и духовете идвали да я слушат. Момичето прие думите и на шега, разбира се. На следващия ден преди да засвири изтича до закусвалнята и взе две кифли със шоколад, после се върна и захвана своите мелодии. Когато бездомникът се появи тя спря да свири и му подаде кифлата. Едва тогава той свали поглед от цигулката и я погледна в очите. Взе кифлата и така се запознаха. За него Мими запомни, че той е Стефчо, който помни много. За нея той запомни всичко. Тя го намираше за детински безобиден и много му се радваше. Той идваше всеки ден, ядяха кифли, гледаше я как свири, говореха си малко, и от ден на ден ставаха все по-големи приятели.

***

Времето бавно се сменяше и дните се нижеха в обичайния си ред. Лятото тихо безмълвно си отиваше и отстъпваше място на есента, а тя на свой ред на зимата. Навън ставаше все по-студено и мразовито. Заваля и първия сняг. Улиците бяха натрупани с бялата завивка и всичко изглеждаше някак по-чисто, някак по-светло, някак по-свежо. Големи едри парцали сняг валяха на фона н уличните лампи. Дърветата край улиците бяха богато украсени с коледни лампички и новогодишни украшения.
Животът в Големия град кипеше още по-оживено, а малките хора щъкаха забързано с големи торби, пълни с покупки и подаръци. Навсякъде властваше коледно настроение. Дори във въздуха - колкото по-студен ставаше, толкова по-наситен с еуфория беше той. Стефан, обаче беше притеснен. От две седмици не чуваше своята цигулка. Един ден нея просто я нямаше, и така всеки ден. Това го плашеше и той не можеше да си намери място. Започна да си говори сам още повече. Не знаеше къде да я търси за това обикаляше улиците около метрото с плаха надежда да я зърне или да я чуе, но нея все така я нямаше.
Беше навечерието на Коледа. Църквите бяха широко отворени и от тях струеше мека топла светлина на свещи и ароматна восък.
Града изглеждаше попритихнал, но не и заспал. Той никога не спеше. Стефан обичаше празниците, особено Коледа, защото тогава хората бяха в празнично настроение и щедро му подаряваха какво ли не. Също и църквите винаги даваха топла храна, в това време на годината. От сутринта беше обиколил всичките божи храмове. Сега се разхождаше и спореше със себе си , когато из въздуха долетя миризмата на прясно-изпечени кифлички. Той се спря и се огледа. Намираше се на метростанцията. Точно, откъдето Мими му купуваше кифли. Погледна към мястото, където тя свиреше и забеляза , че нещо мъждука в снега. Отиде до там и видя една малка свещ, която догаряше. До нея беше закачена снимчица на Mими, а от дясно лежеше в затрупана от снега кутия, нейната цигулка. Стефчо взе снимката и се ухили доволно на усмихнатото личице. Радваше се да я види отново в тази хубава празнична вечер.
След няколко минути той дойде на себе си и разбра че Мими вече я нямаше там, и повече никога нямаше да я има. Стефан се разстрой и заплака тихо.
От някъде долетя камбанен звън, който го стресна.
Тогава той взе цигулката и засвири. Засвири всички онези музики, който беше запомнил, когато я наблюдаваше. При това го правеше безупречно. В онази празнична нощ, градът се потопи в перфектните звуци на една улична цигулка. А малките хора, те минаваха покрай дрипавия циганин и спираха, слисани и захласнати, от великолепието, което той създаваше.
Сега вече той не беше безплътна сянка, която никой не виждаше.
Сега вече те го забелязваха.
Той свири безспирно така през цялата нощ...