Nothing else matters II *

Излезе на осмия ден след операцията, предстоеше му много работа да организира купона. Нямаше достатъчно сили и се обади за кетъринг, щяха да организират всичко, както иска и когато желае, в уречен от него ден и час. Реши да изненада всички, като ги покани в деня на тържеството. Някои отказаха директно, други смутено се оправдаха с неотложни дела, въпреки че беше неделя. Остави за последно най-важното - да позвъни на Венета, целият се разтрепери, когато чу познатия глас.

- Кой е, кой я търси? - прокънтя в слушалката сопранът на Венета. Непознат, изпълнен със студенина глас, сякаш идващ от друга планета. С нетърпящ възражения тон му обясни, че всичко е свършило, не иска да го вижда и няма да дойде на партито. Затрупана била с работа в службата и през почивния си ден,  тресна слушалката, но дълго в Горан звуча металният пресипнал глас. Наля си петдесет грама скоч, колкото позволяваха лекарите и наду техния химн на многонационалната група. Масите чакаха заредени, самотно паднала салфетка се мержелееше на белия мраморен под, а като че ли слушаше оркестъра за първи път... Никой не звънеше на вратата, никой нямаше да вдигне тост за него, самотата го превзе като цунами! Студената вълна го заливаше, втрисаше го и се отдърпаше, за да го връхлети по-яростна отпреди... Но не всичко беше загубено! Силният, доверчив глас на Джеймс Хетфийлд късаше струните и ронеше сълзи за него!

Изведнъж той се разсмя като палавник, на когото са показали играчка. Свеж къс смях, доверчив и ведър. Сетне внезапно се намръщи. На лицето му се изписа изражение на изплашено животно, което имаше по време на престоя си в клиниката. Искаше му се да кресне, да говори с някого! Мълчанието беше далеч по-мъчително. Мълчание, което вдигаше ръце към гърлото. Песента изтласкваше и застилаше безкрайната пустиня на смъртното човешко мълчание, което така ненадейно се бе възкресило в него. Мълчание, родено от самотата... И той за пръв път бе обзет от паника. Паника, че нещо лошо и непоправимо ще се случи днес. Изживяваше нещо ново, смътно, ужасно тревожно. Песента звучеше в главата на Горан  като лебедовата му песен.

                      So close, no matter how far

                      Couldn't be much more from the heart

                      Forever trusting who we are

                      and nothing else matters**

Обзе го още по-силно безпокойство. Навън рекламите приличаха на огнена роса. А реката беше толкова тъмна!

Той конвулсивно се загърчи, болното му неоздравяло сърце аритмично заби в лудешки ритъм и се свлече на пода. Нещо го стисна за гърлото и не му даде възможност да си поеме дъх. Изхълца учестено и потръпна в усилието си да запази живота в изнемощялото тяло. Силите го напуснаха, но в съзнанието му звучаха последните акорди на Металика. Сърцето му завинаги спря да тупти заедно с тях.

--------------------------------------------------------------------------------------

*И нищо друго няма значение.

**Толкова близо, без значение колко далеч

     не може да бъде повече от сърцето.

     Завинаги вярвайки кои сме ние

     и нищо друго няма значение.