100 процента…

Тя се събуди в десет сутринта, напълно заредена. Можеше да направи всичко, което поиска, а тя искаше…

Погледна през прозореца на своята крепост. Навън всичко бе потънало в мъгла, сякаш домът й е обвит в разредено мляко. Дърветата отпред бяха голи и последните им листа лежаха на повърхността на езерото. Нежно и леко приспивно се люшкаха от полъха на вятъра. Октомври беше един от любимите й месеци — мрачен, дъждовен — точно по вкуса й.

Тя задържа погледа си за миг върху тази картина и след мощен тласък се понесе високо в небето. Внимавайки никой да не я види се приземи с едно тихичко туп, зад изоставена сграда. Облече човешкото си тяло и тръгна по улиците на града. Концентрира се в морето от мисли на минувачите. Очите й се спряха върху малко момиченце. То стоеше само на една пейка и гледаше втренчено напред. Можеше да го заговори, но нямаше причина за това. Седна до него и се заслуша в накъсаните му мисли.

„Няма да се справя! Знам си аз! Толкова много учих, а нищо не запомних! Мамооо! Нищо, баба ще ми се покара и това е! Толкова исках да занеса на мама една шестица поне! Как беше определението за нежива природа? Всичко съм забравила!“

Отдалечи се достатъчно и се преоблече като прашинка, отпусна се на вятъра и не след дълго залепна за ухото на детето. Остави го да хване химикала и точно, когато учителя се обърна на страни Тя започна да диктува отговорите. Един по един всички въпроси от теста бяха решени. След като дочакаха резултата, придружен с учудения поглед на учителя, поеха към близката болница. Там майката лежеше изтощена и потна. Детето влезе и с най-тържествената си усмивка връчи бележника. Останалото не я интересуваше, Тя се отдалечи…

Възрастният мъж обикаляше вече за трети път около хипермаркета. Знаеше, че се е загубил, само че нямаше никаква представа къде живее. Изтерзаният му поглед й въздейства и Тя се приближи. Надникна в очите му и остана поразена, колко засегнат бе мозъкът му.

Пое ръката му и прехвърли едва частица от себе си в него. Когато се убеди, че очите се избистриха, го пусна. Той се усмихна и с бърза крачка се отдалечи.

Ставаше късно, беше уморена. Прибра се. Крепостта си стоеше непокътната, скрита от тъмнината. Тя щракна с пръсти и се появиха две луни, огрявайки езерото. Така й допадаше повече. Плъзна се към Него.

Любовта им бе необяснима за всички. Ала Той е всичко, от което тя имаше нужда, а Тя правеше възможно неговото съществуване. Често ги наричаха добро  и зло, смърт  и живот, късмет  и нещастие. За нея те си бяха  — Тя и Той.

Вечер, когато лягаше до Него се зареждаше от любовта му с цялата й необходима сила, за да може на следващия ден да поеме работата си. Беше неуморна. Можеше да прекара целия си ден при човеците и да помага. Не че някой оценяваше труда й, но тя друго не умееше.

Неговите дни минаваха съвсем различно от Нейните — успяваше да разболее здрави хора, да натисне педала на газта, когато караше пияно хлапе, беше изобретателен в старанието си да причинява болка на хората. Подтикваше ги да вземат грешни решения, а след това да правят немислимото, за да поправят последиците. Затваряше кръга пред тях, докато…

Но в Него имаше любов, силна любов — само за нея.

Сигурно валеше, не можеше да е друго. Тя съвсем ясно чу първоначално тихото, а после засилващото се трополене. Стоеше на последния ред под шарения купол и гледаше първото представление на гостуващ цирк. Беше забавно, особено докато наблюдаваше лицата на децата. Широко ококорените очи, леко отворените усти и приведените им напред телца. Туп, туп, туп… Осъзна какво ще последва не с разума си, а с това, което хората наричаха сърце.

Разразилата се гръмотевична буря отвя шатрата и когато първите светкавици паднаха до клетките с животни разбра, че Той е там. Тя нямаше власт над животните, за разлика от него. Полудели от силната светлина и тътена, те се спуснаха към публиката. Писъците на бягащите деца и родителите им запълваха тишината между гръмотевиците. В настъпилия хаос, Тя ясно виждаше бъдещите си ходове, точно като в наръчника за шахматисти, който стоеше на съседната седалка.

Полетя и започна да премества дечицата от пътя на разярените животни. Успя да спаси пет. Уви, имаше и жертви, и макар да го бе предвидила, падна съкрушена. Надигна глава и го погледна. Съзря яростта му от явното противопоставяне на неговите действия.

Тази вечер докато летеше към своя дом силите й я изоставяха. Едва се добра до — крепостта си и легна. Доста по-късно и Той се прибра и след леко колебание се изтегна до нея. Нищо вече не беше същото.

80 процента…

Събуди се на следващата сутрин, а лекото замайване, което изпита й подсказа намаляващата й енергия.

Дните минаваха съвсем спокойно, всеки от двамата вършещ, това, за което е създаден. Балансът беше крехък, като ту доброто, ту злото вземаше превес. Нощите ставаха все по-студени и по-студени. Езерото замръзна, а мъглата се оттегли. Въздухът стана кристално прозрачен, така че отразяваше светлината от луните по леда от далеко.

60 процента…

Не е толкова зле. Вече нямаше същите възможности, но пък желанието й надделяваше над всичко. Плъзна се тихичко до него, внимавайки да не го събуди, не искаше да го ядоса. Безразличието му през последните седмици й беше предостатъчно.

Имаше нужда да се откъсне от всичко, дори и само за ден. Литна и по пътя си позволи да се слее с вятъра и да погледне на проблема си от тази височина. Спомни си колко хаотично изглеждат слънчогледовите ниви, гледани от близка дистанция, и колко ясно се виждат редовете и колоните, когато се отдалечиш. Решение нямаше, имаше само пътища, които водят към неизбежното…

Винаги й действаха успокоително срещите с по-голямата й сестра. Силата й бе в природата. Как е възможно дърво да пусне корени и да порасне върху камък? Как от семка с размери, почти невидими за човешкото око, израстваха гиганти?

Дървена къща с ниска ограда, боядисана в жълто и синьо. Уютна по човешки, там прекарваше безсмъртието си Зора, дори бе приела обичая да се определя с име. Обичаше да изглежда като хората, често имаше гости и дори бе осиновила две момченца, затова и Тя си облече човешко тяло, след като се приземи до едно дърво на около стотина метра от дома й.

Сестра й я посрещна на вратата, присви очи и се намръщи. Задържа погледа си само миг, но Тя усети как тъжна нежност се разля по цялото й тяло. Протегна ръце и придърпвайки я към себе си, тихичко я попита:

— Значи все пак се случва?

— Случва се! — отговори Тя.

— Казах ти, че точно така ще стане! Не ме послуша! — въздъхна. — Ела да пием чай, сама съм отгледала билките.

— Права си, права си… винаги си ме предупреждавала.

Прекараха само час заедно, но повече и не беше необходимо. Този път на връщане към дома си Тя се затрудни с летенето. Възможно ли бе толкова бързо да се изтощава?

40 процента…

Спа неспокойно и не можа да стане преди ранния следобед. Този път се наложи да вземе лодката и да плава, за да стигне близкото градче. Успя да помогне на две семейства, но само защото проблемите им бяха леки: избута към тротоара детето на един баща, който паркирайки колата не видял малчугана. Накара мъж да звънне на своята съпруга, докато тя обмисляла варианта да приеме покана от свой колега за вечеря.

Гребеше с последните й останали сили. Само ако можеше Той да й помогне, само ако можеше да е до нея тук и сега.

На следващия ден и денят след него ставаше малко преди залез, колкото да запали любимите си две луни и да погледа езерото.

10 процента…

9 процента…

Докосна се в Него и затвори очи. Не изпитваше страх, а само силна болка и разочарование. Отпусна се напълно и заспа. Този път не се събуди, а просто бавно се разтвори във въздуха и изчезна напълно.

01.01.2222 г. град Манауш до река Амазонка…

Нова година, нов късмет и нов живот… Събуди се с болка в гърдите и сърбеж по ръцете. Нищо чудно, беше толкова гореща и лепкава, а и комари я бяха накацали, за да смучат от кръвта й. Разсмя се с глас. Стори и се толкова невероятно, че си има истинска нейна си… кръв.

Допълнителна информация

Автор: Антония Бакова

Корекция: Н. К. Перфилова