Намерих  си нова приятелка, тя се казва САМОТА. Отначало:

      - Ти си великолепна, ти си искрена, ти си честна, ти си, ти си... - ми нареждаше тя. Казах и:

     - Тогава питам те: Защо съм толкова сама? Защо само ти си ми приятелка, а не други? Защо не преставаш да ми правиш комплименти, не са ми нужни, когато само аз и ти ги чуваме?!

     А тя ми отговаря:

    - Каква си ти тогава, щом не търсиш приятелка, когато си сама, дойдох да те спася. Защо са тия странни изблици на твоите чувства? Самотата се споделя само със самотата, нима не знаеш!

    Сама сред стаята, сама в природата, сама в тълпата, сама в тишината, сама в мълчанието на мрака. Винаги сама пред себе си, сама и мечтателка.

    Каква съм всъщност, щом нямам чувства, които да ги споделя и мнение, което да защитя.

    - Самота, мила приятелко, може би, ще помислиш, че съм луда, когато говоря сама със себе си, но не забравяй, че ти си невидима, че всъщност аз говоря с тебе. Не знам защо, защо толкова ми приличаш и защо толкова ме обичаш, но щом си ми приятелка и си ми вярна, остани до края на живота ми или живота ти с мен и не ме предавай. Навярно, ако беше от другия пол, щях да ти предложа брак, за да подкрепя намерението си.

   Тя  нищо не ми отговори и нещо странно се случи: тя започна да мълчи, мълчи, мълчи... Мълчание облада всяко кътче от стаята и в съзнанието ми. Скучно ли и беше с мен, не знам. Аз бях и разказала всичко за себе си и за своите мисли, а тя сякаш беше новородена, нищо за себе си не разказваше. Колкото за мене, тя нали обичаше да ме слуша и с интерес чакаше края на моите невероятни житейски приключения. Един ден не изтърпях и попитах:

    - Мила приятелко Самота, дали не съм те обидила с нещо, толкова си тиха, че ме плашиш. Не хареса ли дружбата ти с мен? Нима не хареса предложението ми? 

   А  тя ми отговори:

    - Нали ти беше писнало от самотата? Аз ти бях изпратена донякъде, за да те утеша. По-скоро аз се появих от тебе. Самотата не е вечна, самотата е временно изпитание на всеки човек, който по един или друг начин го преживява. Никога не съм очаквала да се привържеш за мен така. Ти като ме избираш, отказваш от свободата си. Нима една приятелка е по-ценна от Свободата, нима самотата, която представлявам аз е по-ценна от нея?!

   А аз й отговорих:

    - Тогава изпрати ми нея, щом е по-добра приятелка от теб. 

   А тя се ядоса още повече:

    - Нима не проумяваш, ти не трябва да се примириш с това, което ти предоставя съдбата, защото тя дава малко, за да ги увеличиш и дава други неща, но не напряко, за да се бориш ти сама да ги придобиеш и още много ненужни неща ти предоставя тя, за да ги премахнеш от живота си. А аз принадлежа към последните и ти трябва активно да се бориш, за да ме премахнеш от живота си. Затова мълча, възпитавам те по метода на самотата, за да научиш, че аз не съм от полза за теб.

     Доста време не можах да проумея нейните думи, но когато осъзнах грешката си, както по нейните думи, започнах да се боря за свободата си: намерих  занимания, работих какво ли не, за да запълня мислите ми и  от тоя ден нататък Самотата не ми се появи. Не разбрах как тя се изчезна и изобщо къде отиде.

   Но едно нещо не можах да разбера, дали самотата е истинска приятелка или са истински тия, които са от плът и кръв. Може ли една лоша приятелка да даде толкова ценни съвети. Всеки си приема свободата по различен начин, но самотата според мен също съдържаше в себе си свободата, защото най-свободна бях и се изразявах в нея. Нима това не е достатъчно?