Новината го срази. Строполи се върху креслото в хола и се хвана за главата.
– Брей! Брей! Беля голяма! – затюхка се, закрещя, завайка се. – Какво стана? Каква стана тя!
Жена му гледаше порно в кухнята и като го чу, смени канала с FashionTV, пусна звука и влезе в хола – нещо, което обикновено предпочиташе да не прави. Като се зарадва на отчаяния му вид, попита го подчертано плахо:
– Костадине, какво ти става? Не си същият човек. Защо си толкова бледен?
Костадин се намръщи.
– Същият съм. Не виждаш ли, че още седя тук, на трона.
В средата на големия им хол беше разположен огромен въртящ се стол с висока облегалка, украсена с всевъзможни джундужии на властта. Беше рисувана и дорисувана с различни бои, беше украсявана по странен начин – с капачки от бира, от буркани и от уиски, подреждани убедително хаотично, за да образуват кръгове като в калейдоскоп, после с тях бяха притискани върви и конци против уроки, висящи волно надолу като конски опашки. На отделни места се купчеха мъхчета от калчища или от нещо друго, но подобно. Седалката на този стол беше издута и ако се съди по очертаващата се под задника на отчаяния мъж дълбока празнина, съдържаше пух или нещо меко, предназначено да облекчава страданията при продължително седене.
– Ти обичаш трона, скъпи. Винаги седиш на него, сякаш някой иска да ти го вземе. – Съпругата му се съгласи начаса, че Костадин е същият, за нея това беше съвсем очевидно, защото той винаги изглеждаше зле и по всяко време и във всякакъв вид не можеше да го понася, но още повече ненавиждаше да спори с него – беше загуба на време и на нерви. – Но днес това не те удовлетворява, струва ми се. Нали, скъпи? Та ти стенеш.
– Аз? Да стена? Ти си луда.
– Естествено. За миг бях забравила за лудостта си. Прости ми.
Лудата се обърна бавно и затвори вратата. Върна се в кухнята и превключи канала, за да гледа любимите си филми.
А Костадин знаеше, че скоро ще се раздели с трона си. И колкото повече наближаваше това време, толкова повече не искаше да слезе от него.
Нещо се беше случило. Нещо важно и грандиозно, което дори той, човек с пари и власт, не можеше да заобиколи или пренебрегне. Това обстоятелство беше от онези, които не се купуват, нито се продават. То не можеше да се прикрие и следите му да бъдат заличени. Не беше факт, за да бъде манипулиран, нито измислица, която за бъде заличена с друга.
Не, това беше най-обикновена новина. А той знаеше какво значи това – в неговият свят всяка новина е лоша. Щом е нещо, което не е предварително пресято или поне предвидено, щом не са го известили, че новината предстои да възникне или да бъде съчинена, значи той вече е извън играта. Значи вече са му подлели вода, просто още не е стигнала до него, въпрос на време е. И колкото и високо да стои трона му, тя ще го залее. Ще го помете водата. Като стихия, чиято омраза завихря страстите и причинява мор и пустош след себе си.
Няколко изпуснати фрази от събеседниците му през последните десетина часа – а той непрекъснато говореше по телефона, защото можеше да записва или да включва в режим на подслушване разговорите по всяко време, – го накараха да се замисли. Когато нещата не се връзват, значи има нещо, което им пречи: или нещата са измислени, или са натъкмени така, че да се изплъзват едно на друго. Като липсващи елементи от ДНК, данните, които стигаха до него, разкриваха липса в масивите на информацията, а тази липса можеше да значи само едно – произведен е нов файл. Новина. Както и да заплиташе фактите, с които разполагаше, те не се хващаха един за друг, напротив – изплъзваха се като мокра връв. И чак тогава у него изригна с мощ на вулкан усещането, не – ужаса, че предстои новина, стояща вън от уютната красота на контролираните обстоятелства и илюстративните фикции, които те създават. А новината е опасно оръжие, защото не се знае къде ще удари и кога ще се взриви, зависи как е програмирана и какви са нейните защити. Той знаеше това отлично. Нали за това се беше въоръжил с такава техника, така контролираше гласове, събития, хора, информация, а всичко това, насипано в чувала на манипулацията, се превръщаше в тротил. Тротилът на властта. Тогава вече нямаше нужда от нищо друго, освен от повод и огън, за да взриви цяла държава, ако е нужно. Но сега нещата се изплъзваха, нещо съществено, нещо много важно се беше бъгнало. И не беше наред.
Главата го зацепи. Костадин не искаше да признае, че е сгрешил някъде или в нещо. Това беше невъзможно. През цялото време знаеше на кого и до каква степен да се довери, умееше да оплита хората и да ги подчинява на собствените им недостатъци – и всичко това с шантажа на информацията, с препрограмиране на съставните ѝ части, независимо колко професионално са шифрирани... Да, информацията, данните: този страхотен инструмент на подмолната власт можеше да работи едновременно ефикасно и за добро, и за лошо. А сега... Новина. По дяволите! Не допускаше, че ще го ударят с неговите камъни. Формата на новината нямаше значение. Нейното съдържание – още по-малко. Опасност и страх будеше самото ѝ съществуване. Няма добра новина. Без значение беше дали носи в себе си информация или дезинформация, лъжа или истина. Възникването и нейната независимост събуждаха страховете му. И съзнаваше, че тези страхове са основателни.
Костадин беше причинявал с подобни новини цели събития; това му бе създало царствено самосъзнание, затова си поръча трон, специална изработка от тревненски майстори. Всяка негова жертва беше капачка – забучена на гърба на облегалката му; конците и калчищата бяха останки от скалповете им. Успяваше така да обладае мишените си в собствената им наглост, алчност, страст и малодушие, че накрая те сами падаха в нозете му. Или просто се оттегляха от този свят, заличаваха се като героите на Карл Май, любимецът на Айнщайн и негов любимец. И всичко това от хора си, този офис на малкия му дигитален свят, подчиняващ реалността на базата данни, произвеждащи паралелната действителност много по-витална и привлекателна от природната.
Така беше, да. Доскоро. А сега се чувстваше на мястото на герои на Май – трапери или обикновени диви индианци, хора добри или лоши, алчни или примирени, пешки или офицери, усещаше се в техния ступор – всяко движение щеше да влоши положението и да издаде позицията му. Не смееше да мръдне, камо ли да вникне в смисъла на тази проклета новина.
След десетина минути бавно слезе от трона, като се оглеждаше тревожно в стъклата на мониторите върху писалищната маса, сякаш не той, а те го наблюдаваха. Седалката се отпусна и изпълни обичайното си положение на луна във фаза една четвърт. Искаше да излезе от това място, от този просторен хол с всичките видеокамери в него, с подслушвателните уредби, скрити зад пердетата и в ъглите на прозорците, искаше да отиде в кухнята на апартамента, не – в кухнята на света! – и да си спържи яйца на котлона като всички обикновени хора.
– Но аз не съм обикновен! – изкрещя и отново се хвана за главата. – Тази новина ще ме съсипе! Защо? Защо, по дяволите, не са ме уведомили, че предстои новина? Къде сгреших?
В това време жена му, запердила отново прозорците за всеки случай, натискаше нетърпеливо дистанционното, за да върне с десетина минути груповия секс във филма и да изгледа още веднъж любимата ѝ сцена: мъжете се играеха с гърдите и дупето на актрисата по удивително красив и възбуждащ начин, след това проникваха в нея почти отмъстително, злобно, без предизвестие и дори без намек. Тя искаше да бъде на нейно място и си го представяше в детайли. Обожаваше да експериментират с тялото ѝ по същия начин, както го правеха в киното; всяка новост в секса я караше да се чувства по-млада, по-желана и жизнена. Може би затова толкова я отблъскваше мъжа ѝ – с неговата разпусната ленивост, отричаща всяка промяна, със задоволството му от измислените успехи и крадливото съвършенство на ежедневното безделие.
Точно когато ставаше най-горещо, посред кулминацията на екстаза, когато удоволствието беше почти реално и се готвеше за избухне всеки момент, в кухнята нахлу Костадин. Като видя, че е изляла цялата си същност в екрана на телевизора, помръкна, ядоса се още повече и изломоти:
– Какво гледаш? Зяпнала си го като...
– Новини – отговори бързо тя, разтревожена, че ще има да я пита за това и онова. Все пак успя да смени канала ловко, почти незабелязано. – Просто новини. Това гледам. Нали съм луда. Затова.
– Каквии ноовини? – изстена Костадин без да я поглежда. Думите му, боязливи и хриптящи, не прозвучаха като питане, приличаха повече на предупреждение, че не иска чуе отговора на въпроса, който е задал.
Бяха думи и стон на властник, уплашен до смърт, усещащ с всяка частица от разума и сетивата си, че щом новината, щом и тази новина стигне до телевизията, с него ще е свършено.
© Владимир Георгиев Все права защищены