Някога...
Едва ли смехът запълва празнината в душата ми, едва ли ще усетя смеха сега, едва ли ще се усмихна скоро, едва ли...
Някога, когато бях малка, исках да порасна, да си имам гадже, но първо се случваше да харесам някого, после хлътвах сериозно, след това си разменяхме мили думи като "обичам те, мило, липсваш ми", ала получих друго, една, която едва ли ще изрека на глас, дума, която ме прониза дълбоко в душата моя, едва ли някога ще се влюбя, едва ли ще искам да случи отново, едва ли...
Всички сме били тинейджъри, ала когато настъпи денят, в който трябва да се преборим с всичката болка и да я погребем, какво ли ще разберем.
Аз съм обичала, но как? Аз - хлътвала, но как? Аз - харесвала, но как ще усетим, че сме влюбени?
И ето, дойде пролетта, а с нея и болката, усетих я, силна е, като кама, забиваща не в сърцето, а в гърба. Сякаш ме боли сърцето, може ли да е то, или просто да съм гладна, може би са стари спомени, може би... е друга рана оставена, незараснала...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Надя Димитрова Все права защищены
