Ревност... Като гигантски сивкав паяк... Пълзи по шията ми и дебне с жило повърхностното трептене на кръвта ми...Хвърля невидима мрежа върху лицето ми, прогонва въздуха, слънцето, лятната роса, тежи като мръсна мъгла, зловонно сметищно изпарение и последователно трови всеки мой нерв... Ревност, като отчайваща жега неминуемо улавя моята гъвкава памет, мечтите за светла любов, безцелното реене на чувствата над океана и неговото вечно люлеене с вълните... Тя напредва като увивно паразитно растение, улавя всяка моя мисъл и дърпа и тегли след себе си печал и безнадеждност, и липса на светлина, отразена от тъжния лунен диск... Ревност и неизвестност... Две сестри, родени в един и същ ад, от една и съща кървяща плът, вече стареещи, вече полуразложени, въпреки скорошния катаклизъм на раждането... Ревност... Глупаво разхвърля в душата ми... И излезе... Вероятно да подиша от нишките свежест на лятната вечер, а аз... Аз останах сама, разпъната на горещото, нажежено от слънцето самотно разпятие, което се нарича Любов и плаках от безсилие, защото болката е нечовешка... Неизвестност, като дълбока солена вода плисна раните ми и попи в страданието... И остана... Остана... Поне тя...