Всяка сутрин е хладна и прелестно нежна, когато се будя до теб... Когато изплувам бавно от неспокойните дълбини на съня преди разсъмване... Когато усещам твоя, само твоя аромат, преди да отворя очи... Когато чувам гласа ти, тих и дрезгав, и светлосив... Когато вибрирам микроскопично, докато ставаш от леглото... Когато ме унася песента на душа – далечна и свежа, като хипнозата на шума от планински поток... Когато ме стряска отсъствието ти, изстиващата половина в мен започва да свети пурпурно и да пулсира – бавно и болезнено... Докато разбера, че си тук, а здрачът на съня отстъпва постепенно пред изтрезняването на събуждането... Ти си тук... Наблизо... И си истински... И, когато по-късно седя срещу теб, и пием кафе, и се смеем на дреболии, и аз осъзнавам, че ставаш все по-красив – от ден на ден, все по-силно сияе лицето ти и все по-стоплящ става гласът ти... И някъде много дълбоко в гърдите ми се дипли нещо меко и гладко като виолетово кадифе и загръща , и пази нещо много важно, което наистина трябва да знаеш, но някак си е твърде съкровено, за да бъде изречено на глас... Затова го оставям да спи, като малко семенце на екзотично цвете, покрито и защитено от топлата, влажна пръст... То ще порасне, ще се покаже крехкото, ценно стръкче и когато заякне достатъчно, на върха му ще заблести дългоочакваната пъпка и , да, ще роди най-после цвета... Пъстроцветно уханен, устремен към слънцето и безумно щастлив да живее... Но сега нека спи.... До деня на сблъсъка със света...