Някъде там... в невъзможното

И, преодолявайки неравностите, продължих! Вярвах, че мракът ще се разсее. Популярно беше, че островът е малък и атмосферно динамичен. Търсех поляната, наричана “райска”. Сякаш завеса се вдигна. Пред мен беше детството ми – зелено и чисто. Тревата, стрък по стрък, подредена, цветята уханни. Видях я. Береше букет. Облечена в ефирни одежди, успешно проникнати от слънцето, ту се навеждаше, ту се изправяше. Косите, прибрани с венец, откриваха красивото ѝ лице. Затича се след пеперуда, която игриво кръжеше. И сякаш искаше близост. Многоцветните ѝ криле описваха дъги и придаваха допълнителна красота на простора. Дългата, прозрачна рокля се закачи на храст и се разтвори. В устрема си, след пеперудата, се откри голотата й. Дъхът ми спря! Красотата на природата избледняваше, не можех да отделя очи от прелестните ѝ извивки. Невинността, в опита да се прикрие, ме завладя още повече. Преследвайки пеперудата навлезе в гората. Затичах се, краката ми, сякаш оловни, ме бавеха. Последвах я, но пътеки нямаше, а тя вече не се виждаше. Продължих напосоки. Гората ставаше все по-гъста и непроходима. Одран целият, тръгнах обратно. Тъгата ми, вече болезнена, ме изпълваше все повече. Очертаващата се невъзможност да я видя отново, беше заседнала в гърлото ми и избутваше сълзи. Настъпи отново мрак!