Някъде в неосъзнатото
(“Misery loves company”)
Лежа в окъсаните посивели чаршафи, опънати върху продънения дюшек и си мисля, втренчил празния си поглед към бялата светлина на луминесцентната лампа. Една паяжинка, спускаща се от нея, сякаш единствена, намира сили да танцува на фона на олющената мазилка.
Навън продължава да вали. Дори небето навън плаче заедно с мен, а дърветата клюмат с глави, уморени от гледката зад това оплюто от мухите стъкло, което ни дели. Ритмичен звук от капка привлича за момент вниманието ми, откроен в тишината.
Не знам точно защо съм тук, но усещам, че не е това мястото ми. Ацетоновите изпарения сякаш изгарят всяка моя алвеола... Търся въздух... Търся лъч светлина... А вратата е толкова далеч! Опитвам да помръдна, но неистова болка сковава краката.
Прокрадвам поглед през решетъчната табла на леглото. Мозъчните ми клетки за момент осъзнават, че ритмичния капещ звук не се дължи на дъжда навън. Проследявам с поглед движението на безцветната кристална течност от ба ...