Някъде в неосъзнатото

(“Misery loves company”)

Лежа в окъсаните посивели чаршафи, опънати върху продънения дюшек и си мисля, втренчил празния си поглед към бялата светлина на луминесцентната лампа. Една паяжинка, спускаща се от нея, сякаш единствена, намира сили да танцува на фона на олющената мазилка.

Навън продължава да вали. Дори небето навън плаче заедно с мен, а дърветата клюмат с глави, уморени от гледката зад това оплюто от мухите стъкло, което ни дели. Ритмичен звук от капка привлича за момент вниманието ми, откроен в тишината.

Не знам точно защо съм тук, но усещам, че не е това мястото ми. Ацетоновите изпарения сякаш изгарят всяка моя алвеола... Търся въздух... Търся лъч светлина... А вратата е толкова далеч! Опитвам да помръдна, но неистова болка сковава краката.

Прокрадвам поглед през решетъчната табла на леглото. Мозъчните ми клетки за момент осъзнават, че ритмичния капещ звук не се дължи на дъжда навън. Проследявам с поглед движението на безцветната кристална течност от банката по тънката като вена тръбичка. В миг преминава в слабо пулсираща вена. Дори само с поглед мога да уловя ритъма. Мога да го чуя! Ритъм преплитащ се с още по-слабото темпо на дъха между бледите напукани устни. Напрягам сетивата си – всяко едно от тях уморено от мъглявата светлина. Долавям ритъма на дъжда, вятъра в клоните на дърветата зад стъклената преграда и стъпките зад далечната врата, и ги добавям. Що за мелодия е това?! Цял оркестър! Всеки свири вярно своята част, но когато засвирят заедно... Дори и паяжинката в ъгъла не успява да сътвори хармоничен танц...

С единствените си сили протягам отчаяно ръка към тази отвъд решетките – бледа и отпусната. Толкова близо, а всъщност толкова далеч...

В неосъзнат от мен момент силен тътен се разнесе наоколо. Преместих рязко поглед надолу и за миг усетих едно леко чувство, чувство, напомнящо някога радост. Дори малката част от масленозелената кожена подвързия, която можех да видя, беше достатъчна за да позная любимата си книга.

Само секунда по-късно изпитах чувството, че някой ме наблюдава.Бързо вдигнах поглед и съзрях едни красиви зелени очи, а влагата в тях ги правеше ослепителни, отразяващи тъмния силует на  книгата на фона на жълто-оранжевото балатумово море. Усетих бавното им, едва доловимо движение, заедно с което промениха нюанса си към сивкаво. Тези очи искаха да скрият  много – неизмерима болка и страх и казваха също толкова много – питаха, задаваха въпроси, крещейки. А сякаш всичко, което искаха да кажат бе „Ще спре ли? Ще има ли щастие отново?” И изведнъж въпросите започнаха да се топят, докато не изчезнаха напълно.

Усетих топлина. Сивкавият нюанс премина в златисто. Неусетно разбрах, че усмивка се прокрадва по устните ми. Отчаян опит за усмивка направиха и нейните бледи устни. И миглите ù леко се спуснаха като плътната завеса в края на всеки театър.

И ме заля вълна от самота...

Дали очите ù не видяха в моите очи, зад които имаше повече въпроси без отговори от нейните? Дали усмивката ù не беше от тези, когато видиш приятел, или просто бе отговор на моята? Дали всичко това не беше театър, в който  бях получил главна роля? Или беше просто сън, един кошмар?

„Нещастието обича компанията” бе казал някога някой... Дали това не беше основната тема на разигралата се между олющените стени сцена? Дали нещастието все пак не може да донесе и щастие? Поне мъничко? Но достатъчно да те накара да не се чувстваш сам? Че все пак има смисъл да продължиш да вървиш...