Бях облечена в синьо. Ако бях отишла в къщата на Г-жа Познавам-те, тя щеше да ми каже: “Май ти се пътува” и както винаги, щеше да е познала (отчасти). А аз щях да и отговоря: “Не ми се пътува, но ще пътувам, по скоро, искам да избягам…”, а тя щеше да ме погледне с големите си очи, да прокара тънките си пръсти с дълъг червен маникюр през непослушната си коса, щеше леко да свие устни и без да казва нищо, да попита: “На нищо ли не те научих?!” Аз на свой ред щях да се усмихна изкуствено, за миг щях да си помисля: “защо не мога да казвам нещата като нея?!”, и точно, когато отварям устни, за да кажа обичайно оправдание, тя щеше да ме прекъсне и да смени от учтивост темата. Щях да се успокоя, да се отпусна и потъна в креслото с мисълта “уфф размина ми се”. После щях да си тръгна и по пътя да водя друг, съвсем различен “диалог” с нея, в който аз да “спечеля”, уви, това се случваше само в моята мисъл. Това, обаче не ме притесняваше особено, защото знам, че ще има още много такива разговори и поне веднъж щях да оцеля момента и отговора, който да предизвика поглед, тип “Печелиш”, представям си го… Но сега… сега не бях при нея, сега не мога да си позволя, да остане нещо не казано… защото този диалог е последния диалог на света… за мен. След него няма да съм аз.

НЯМА ДА СЪМ АЗ.

НЯМА ДА СЪМ АЗ,

КОГАТО ВРЕМЕТО НИ ИЗЛЕКУВА…ПАК,

ПАК НЯМА ДА СЪМ АЗ.

Но, тази вечер, стоейки пред вратата, облечена в синьо, ще си позволя да прекаля с червилото, ще си позволя да разроша косата си. Ще кажа всичко… дори повече, ще затворя очи и няма да чувам. Красотата ти ме убива и ме прави на глупачка. Ще го кажа… а ти ще ме слушаш… после АЗ ще остана при теб завинаги, а ДРУГАТА ще си отиде. Ще върви тихо и бавно, не спира по пътя и не се чуди дали да се върне… ТЯ… върви, пуши…  бавно, пътят е кратък, а това е последната спирка за нея. АЗ Ви дадох всичко, сега ТЯ ще го вземе. Ще влезе в къщата на Г-жа ПОЗНАВАМ-ТЕ, ще изтръгне от нея онзи поглед… ще стопи познанието и… вече никога, никой няма да Я ПОЗНАВА. Ето… влиза.