Това е една история...
Моята история... Моя живот така суров към мен...
Но такъв съм си го напарвила май аз!
Търсеща всеки ден компанията на някой и накрая нищо не намираща,
аз се отказах от мисълта, че мога да бъда щастлива...
Чакаща щастието да дойде, пропилях шасновете да го намеря.
Слушам всяка заповед на всеки и стоя сама като куче, плача и се обвинявам,
докато всички други също ме упрекват.
Това е той безпощаден към мен и затворил ме в златна клетка, ме измъчва.
Всеки ден си мисля, че не трябва да се отчайвам толкова, защото съм една на 13.
... Но как звучи на всеки това:
Здрасти! Как си... Без отговор...
Здравей, как я караш - без отговор...
и в този момент осъзнаваш, че си губиш времето...
че всичко, което си направил до сега няма смисъл.
Нищо истинско, освен мъката, нямаш...
Приятелите не те търсят, приятелят си има свой живот,
в който ти нямаш място... Толкова е гадно и пронизващо усещането,
че живееш в свой свят, който никой не иска да посети.
Не осъзнаваш как всички не са доволни от нещата, които правиш за тях!
И тогава идват мисите: "Ще живея ли някога пълноценно?
Ще срещна ли някога щастието и Ще ме обича ли някой истински?"
Отговаря ти сигнала на телефона, казващ: няма отговор...