Живял някога един цар със своята царица и единствената си дъщеря. Принцесата била от хубава по-хубава, но имала един недостатък - била няма. Колкото и лечители да призовавал царят от различни краища на света - никой не можал да й помогне. Казвали, че над царството тегнело проклятие и докато не се развали то - принцесата нямала да проговори. Идвали и знахари и магьосници, но и те не могли да развалят проклятието. И така принцесата растяла без да може да каже и дума. Когато станала на възраст за женене - дошли много кандидати да искат ръката й, но щом чуели, че тя не може да говори се отказвали.
          Веднъж царят решил да отиде на лов.
Наблизо се простирала голяма гора, в която никой не се решавал да влезе, защото за нея се разказвали страшни неща.
Но царят не се страхувал и влязъл в гората. Около него се извисявали огромни дървета, между, които  дори не можел да проникне слънчев лъч. Било тъмно, мрачно и навред имало висока трева.  Царят вървял дълго и накрая  се уморил, затова седнал на земята да си почине. Внезапно пред него изскочило едно мъничко човече.
          — Как се осмеляваш да сядаш тук на земята ми? Скъпо ще ми платиш за това! - и тропнало с крак.
          Учудил се царят как може едно такова мъничко човече да му държи такъв тон и замахнал с ръка да го прогони.
Но човечето отново заговорило:
          — Не искам да оставаш и минута повече! Тръгвай  си!
          Царят се засмял и отвърнал:
          — Палечко, знаеш ли кой съм аз? Та аз мога да те стъпча  с крак!? - и вдигнал крака си да го стори.
          — Който и да си, нищо не може да те спаси, освен ако се съгласиш да ми дадеш за жена единствената си дъщеря.
          Царят се хванал за корема си и се запревивал от смях. Но току що изрекло тези думи, човечето се превърнало в огромен Великан, който така тропнал  с крак пред него, че цялата гората се разлюляла.
          — Този път царят наистина се уплашил от вида му и закрещял колкото му глас държи:
          — Моля те, пощади ме! Ще ти дам дъщеря си за жена!
          Тогава Великанът се върнал отново в предишния си вид  и го пуснал да си върви, като му казал:
          — След девет дена ще дойда да взема невестата си.
          Прибрал се царят спокойно у дома, мислейки, че може да му се размине, като надхитри човеч И наистина, той заповядал да скрият дъщеря му в една тайна пещера наблизо. После наредил да заключат всички порти и да вдигнат подвижните мостове, а на дъщеря си казал да не се страхува. И за да бъде тя в пълна безопасност, царят поставил пазачи пред входа на пещерата. Ала не станало така.
           Рано сутринта на десетото утро, докато всички спяли дълбоко, пред входа на пещерата спряла разкошна каляска, с четири бели коня. Вратата на пещерата се отворила сама.  От каляската изскочил красив млад принц и  коленичил пред принцесата.
          Събуден от шума царят, надникнал през прозореца и видял как принцът вече извеждал дъщеря му от пещерата и се качвал с нея в каляската. Царят успял само да извика:
          — Пази се, дъще! Този принц има много лица.
          Тъй като  не можела да говори, тя му помахала само с ръка и изчезнала. Принцът отвел принцесата в омагьосаната гора.
          Тежка мъка легнала на сърцето на царя, че дал така дъщеря си на непознатия принц. Плакал много дни и нощи заедно със царицата си, че дори не успели да се сбогуват с единствената си дъщеря. Не се знаело дали изобщо някога щели да я видят.
          Много пъти  след това царят ходел на лов, но не намирал омагьосаната гора. Тя, сякаш била изчезнала вдън земя.
          Царят имал един орел и веднъж отишъл с него на лов. Когато стигнал до планината, в която ходел много често- пуснал орела да полети. Но щом птицата се извил над нея, изневиделица се стрелнал друг орел в гигантски размери. Орелът му едва успял да се отскубне и долети обратно до своя господар. Царят вдигнал копието си, за да го защити, ала то се пречупило на две. След това извадил меча си, но и той се прекършил на две.
          — Защо  си дошъл? - проговорил орелът - гигант с човешки глас.
          Царят веднага разбрал, че това е онова малко човече от омагьосаната гора, на което даде дъщеря си за жена.
          — Искам да взема дъщеря си!
          — Добре, но ще ми дадеш тогава синът си!
          — Какъв син?! Аз нямам син! - учудил се царят.
          Изрекъл току що това се превърнал в буболечка, която шавала пред очите на орелчето му и то всеки момент можело да я клъвне.
          — Милост, Господарю! - замолил се той - Вземи това, което решиш, но ме върни в предишния ми вид!
          — След девет месеца ще дойда да го взема.
—     А дъщеря ми?
          — Тогава ще ти я доведа!
          После го превърнал отново в човек  и отлетял към омагьосаната гора, скрита зад планината.
          Върнал се царят много разтревожен от лов, но не посмял да каже нищо на царицата. Мислел, че всичко ще се размине.
А тя се усмихвала пред него много странно. Лицето й сияело от радост.  На другият ден му споделила, че чака рожба. Вместо да се зарадва, царят много се натъжил, че продал и неродения си син.  Нямал смелост да й каже, но решил да започне да строи укрепления около двореца. Издигнал високи бойни кули, заобиколени от дебели зидове.
          Бързо минали девет месеца. През първия ден на десетия се родило едно синеоко момченце. Нарекли го Кай. Едновременно с него се родил и синът на готвачката им, която умряла веднага при раждането. Царицата го прибрала, за да се грижи за него.
Неочаквано се задало великолепно рицарско шествие. Най-хубавият, който яздел начело, скочил от коня си и рекъл:
          — Идвам да взема обещаното.
          Царят стоял безмълвен и не казал нищо. Конникът влязъл в двореца и взел детето, което спяло в люлката. Никой не забелязал, размяната. Царицата през това време била с царския син в задния двор на двореца.
          Излизайки навън се обърнал към царя:
          — Ела да видиш дъщеря си!
          В следващият миг, когато видял че конникът държи другото дете, царят се свлякъл на земята. Знаел какво го очаква.
          Така и станало. След малко водачът се върнал разгневен.
          — Ти ме измами. Трябва да ми подариш живота си.
          Този път, царят не поискал пощада. Коленичил и навел глава. Конникът замахнал с брадвата и я отсякъл.
          Преди да си замине минал край царицата и й казал:
          — Ще дойда за синът ти, когато навърши пълнолетие. Чакай ме след осемнадесет години.
         Царицата стояла на прага с рожбата си в ръка и нищо не разбирала.
          Момчето пораснало и станало снажен и силен войн. Царицата често му разказвала за неговата сестра и за злочестата й съдба. Разказвала му и за патилата на стария цар.
          Когато навършил седемнадесет години, той поискал от майка си бойно снаряжение и кон. Дала му ги царицата, а той тръгнал към омагьосаната гора, защото само една мисъл занимавала ума му: да намери сестра си. Лутал се дълго из гората и след три дни видял пред една пещера една чудно красива девойка, а до нея стояли два орела.  Момъкът слязъл от коня си, за да поговори с нея, а девойката се вгледала в лицето му и понеже много приличал на нейната майка го попитала:
          — Кой си ти? Откъде идваш?
          И момъкът и разказал за родителите си. Как били дали дъщеря си за жена на някакъв неизвестен владетел.
Разказал и за проклятието, което тегнело над царството и как останал сирак още, когато се е родил. Момичето слушало много внимателно и после рекло:
          — Майка ми не може да говори  и няма как да зная  миналото й.
          Като чул тези думи момъкът извикал:
          — Заведи ме при нея! Тя е моята сестра, която търсим от много години.
          — Не може сега. Ако животът ти е мил, бягай оттук.
          — Не се страхувам и няма да мръдна от тук, докато не разбера какъв живот водите тук.
          Като видяла, че не може да го отклони от решението му, девойката го завела в пещерата и го скрила в една дупка. Не минало много време и се чули отдалеч тежки стъпки, сякаш идвал насам някакъв Великан. После видял огромното му лице, което надникнало през пролуката отстрани. Пещерата се тресяла при дишането му и се свличали камъни.
          — Успокой се, той не може да влезе тук! Чак когато добие нормален образ.
          — Кога ще стане това? - попитал той.
          На всеки девет дена Великанът  се превръщал в хубав принц,  а пещерата във великолепен замък. В такъв ден принцът бил отвлякъл сестра му. Имали  си само една единствена  дъщеря и изпълнявали в такъв ден - всяко нейно желание.
          На десетото утро, момъкът видял, че лежи в коприна. Дошли слуги да му облекат най-скъпи дрехи и донесат най-отбраните ястия. После влезъл зет му, който бил вече красив принц, а до него пристъпвала малката принцеса.
          — Много се радвам, че си дошъл да ни видиш!
          — Къде е сестра ми?
          — Живее в замъка отсреща. Когато пожелае - идва тук.
          — Но защо живее там?
          — Тя така пожела. На всеки девети ден идва тук.
           Никак не му харесвал този отговор, но нямало какво да прави и замълчал. Целият ден бил в очакване, но сестра му не дошла. Когато настъпила вечерта принцесата казала:
          — Побързай сега да се махнеш оттук! Утре призори моят баща ще се превърне отново във Великан и ако те завари тук може да те убие.
          — А теб не те ли  е страх?
          — Аз влизам през една малка дупчица в пещерата и осем дена се крия там. Чак на деветия ден излизам. Тогава отново съм принцеса. После дошъл принцът и му дал три ореха.
          — Изпаднеш ли в беда, потъркай ги един в друг и аз ще ти дойда на помощ.
После се сбогували и момъкът тръгнал. Вървял, вървял и накрая съзрял един замък с желязна порта и огромен катинар на нея, Отпред  стоял дракон. Когато момъкът минавал покрай замъка, драконът изведнъж подушил човешкото му месо и разперил криле. От устата му излизал огън, а очите му светели. Момъкът вдигнал меча си и му нанесъл силен удар, но мечът се счупил на две. Замахнал с копието, но то се прекършило. Тогава той решил да счупии първият орех.
          Отдалеч земята се разтресла, дърветата падали, сякаш минавал ураганен вятър, който покосявал всичко.
Драконът избягал  щом видял Великана насреща.
А момъкът само допрял ръка до вратата и тя се отворила. Царският син влязъл в една огромна зала. В нея на едно легло спяла ослепителна красавица. Той се опитал да я събуди, но не можал. Тогава се вгледал в медальона на шията й - на него бил изобразено човешко око. Той дръпнал силно синджира и после замахнал с него в стената. Медальонът се счупил на две и на земята паднало стъкленото око. Същото се затъркаляло отново към леглото, затова решил да счупи вторият орех и отдалеч се чули стъпките на Великанът, който идвал насам.
          Когато приближил - той ритнал стъкленото око към него и магията се развалила. Великанът се превърнал в млад хубав принц, а  красавицата в леглото кихнала и се събудила.
Някога той отблъснал любовта на една зла вещица, а тя си отмъстила, като го преобразявала ту в малко човече, ту във Великан и само на всеки девет дена можел да придобива човешки размери. Магията може би властвала, докато медальона бил здрав. Когато вещицата разбрала, че той си е взел невеста, решила след раждането на дъщеря им да я приспи дълбоко. С вързания на шията й медальон тя бдяла над съня й.
          След развалянето на магията всички се прегърнали и  тръгнали към двореца на стария цар. Така царският син довел сестра си отново у дома.
          Придворните познали отдалеч принцесата, за която много тъгували и се спуснали да я прегръщат. Царицата плачела от радост, а царският син държал третия орех и се чудел дали да не го счупи. Накрая намислил желанието си и го строшил на две.
          — Мили братко - чул зад гърба си той.
          — Сестричке, моя - отвърнал й той.
          Принцът като видял, че невестата му проговорила целунал ръката на брат й.
          — Благодарен съм ти. Ти ни спаси! Ти развали магията!
          От този ден нататък всички  заживели заедно весело и щастливо...