Обичай ме, любими, само това...(Втора част)

  Известно време след това, свободни от всякакви пречки, ангажименти и предразсъдъци със цялата сила и искреност на света-Рейна и Давид изживяваха истински своята безгранична и безусловна любов...! Обичаха се, въпреки че бяха различни характери, но се допълваха като личности. Разбираха се един другиго, интересуваха се от интересите, мислите и чувствата на другия...! Всичко беше толкова красиво и прекрасно, както сън...!

  Щом стигна до тази мисъл Рейна се събуди и се върна в реалността, където всичко все още беше тъмно и болезнено. И въпреки това тя нямаше да се предаде.

   За втори път се върна в страната на спомените и си спомни за първия път, когато тя и Давид правиха любов...:

В стаята напълнена със свещи и озвучена от тяхната любима песен, която се въртеше безкрайно, като развалена грамофонна плоча...

Двамата се гледаха и постепенно се доближаваха все повече един до друг. Тя му подаде нежно ръка. Той я прие щастливо и я прегърна със своите ангелски крила. Миг след това двамата се целунаха страстно. После леко и плавно се отдръпнаха, за да се погледнат в очите и завинаги да запечатат в съзнанието и в сърцето си този момент. Той я попита:

          -Сигурна ли си ,че го искаш любима..., ако не го искаш в момента...ще го разбера...няма проблем. Любов като нашата има цялото време на света! Тя го спира и тя го създава, а ние сме в безкрайността...!

Тогава тя откопча ризата си и се откри пред него с думите:

        -Никога не съм била по-сигурна за нещо в живота си...! Искам да ме обичаш, само това...! ...Повече от всичко на света...!

В този миг те сляха телата и душите си завинаги.

На другата сутрин, след като цяла нощ се отдаваха напълно на любовта си, тя му прошепна:

        -Вярвам, че това е сънят, от който няма да се събудя и реалността в която ще живея...!

   След тази приказка, Рейна отново се върна в тъмната реалност, но пак щеше да продължи да се бори за себе си, нищо и никой нямаше да може да я накара да се предаде. При третото си връщане в страната на спомените тя си спомни също и за лошите моменти в детството, за да оцени щастието си след това „Всичко си струваше! Всяка болка и сълза...си струваше!” -повтаряше тя. Спомни си трагичната смърт на баща и. Спомни си с болка, огорчение и погнуса от всички пъти, когато доведените и братя я насилваха сексуално. Спомни си за това как на 16 години напусна дома си. Спомни си затова колко пъти е спала на улицата, докато успее да свърже двата края.

   След това, отново се върна в сегашният свят и миг след това отново си спомни за човека, пробудил най-съкровените и дълбоки чувства у нея. Спомни си за всичко преживяно. Спомни си как всичко си е струвало, когато преди няколко дни се чувстваше най-щастливата жена на света. След малко за пореден път си спомни за всяка болка, която е изпитвала, но колкото и да си спомняше, дори отново да и се беше наложило да изпита това никоя болка не можеше да се мери с тази, която в момента изпитваше...!

Побъркваше я мисълта, че в момента, нейният любим на друга четеше любовни поеми. Убиваше я факта, че в момента той за друга вършеше луди дела, като доказателство за любовта му:

          -Не, не...не може това да е краят...! - повтаряше Рейна и продължаваше да плаче...гласно и неутешимо.

Тя тичаше, тичаше, тичаше, тичаше, тичаше, тичаше...., защото нямаше да се предаде...тя не можеше да се откаже.

   Това бяха думите на Рейна, малко преди да замине надалече, в опит да събере сили и отново да започне отначало:

       -Единственото, което искам е да те даря любовта си и да разбера обърканото ти сърце...! Не претендирам да бъда твоята любима пред света, любовта ми към теб е безусловна...и безгранична..., но за да продължа да те обичам трябва да си припомня първо, че обичам себе си...!Макар и нелогично, трябва да защитя и теб и мен от още по-голяма болка. Трябва да замина, защото нещата не са такива каквито трябва да бъдат, защото се събудихме от съня...! Не искам да си такъв какъвто си сега нито във въображението ми, нито във стаята ми. И въпреки че знам че винаги ще си в сърцето ми...не мога да ти позволя да изпиташ това, което изпитвам аз сега. Затова си тръгвам...и няма повече какво да ти кажа...!

 През следващите няколко месеца

Давид в всеки миг си спомняше тези нейни думи и се боеше, че винаги ще си ги спомня. Спомняше си ги и всеки път си даваше сметка, че е напуснал истинската си любов от чиста глупост. Всеки ден той си спомняше за това, за което си спомняше и тя. Всеки ден плачеше безутешно за това, за което и тя плачеше.Всеки ден очакваше тя да се върне. Всеки ден си повтаряше постоянно:

      -Не, не...не може това да е краят...!

                             ...Следва продължение...