19 окт. 2007 г., 21:46
Обичам те... Въпреки теб!
2 мин за четене
Обичам те... чувствам, че и ти обичаш мен. Но защо, защо, кажи, го показваш по такъв начин. Измъчваш ме... дразниш ме, обичаш да виждаш как страдам. Обичаш да виждаш как плача... Обичаш да плача, нали!? Кара те да се чувстваш жив?!
Обичаш ме, нали?! Защо тогава си толкова жесток с мен. Защо, когато те прегръщам, си така студен, а на целувките ми отвръщаш с този поглед, който сякаш нищо не казва. Сякаш не ме виждаш, сякаш дори не искаш да ме познаваш. Обичаш ме, но когато поискам да сме заедно, бягаш надалеч, оставяш ме сама всяка нощ и никога не даваш обяснение. Понякога, когато знаеш, че съм изгубила всякаква надежда, се обаждаш... тогава няма по-мил човек на света. Говориш хубави неща, обещаваш да сме заедно до края на света, казваш, че следващия ден ще ме направиш най-щастливата жена... а после, после отново и отново не звъниш. И аз чакам... страдам си самичка вкъщи. Обаждам ти се, а ти затваряш телефона. И когато най-после отново започна да се примирявам, се обаждаш отново. И когато те виждам, не мога да сдържа сълзите си. Плача, защото ми липсваш, плача, защото те обичам... И когато ме вземеш в прегръдките си, забравям всичко, което си ми сторил. Забравям начина, по който съм се чувствала дни наред. Само една твоя дума, само една усмивка ме карат да залича всички страдания и да се родят
нови надежди. И когато гледам в очите ти, изглеждаш толкова искрен, толкова истински, толкова влюбен... толкова... почти колкото мен.
А после пак... после всичко почва отначало. И надеждите рухват вече не за дни, а за часове. Рухват, когато ти позваня и ти отново затвориш телефона. Рухват, когато не отговаряш на съобщенията ми... Рухват, когато не се обаждаш...
И после... после пак и пак. Не звъниш дни, седмици дори. Няма те. Казват, че очи, които не се виждат, се забравят. Така и аз се опитвам да направя, да забравя твоите очи. Но ти не можеш да го позволиш, нали?! И затова пък се появяваш. Не искаш да ме оставиш на мира. Обичаш ме сигурно, така си мисля аз... Но живея в постоянен страх, непрестанни страдания. Не мога да те имам когато те поискам, не мога да те забравя, защото и това не ми позволяваш. Доставя ти сякаш удоволствие да виждаш как се влача безпомощна, как не мога да направя нищо, как за първи път в живота си съм толкова безсилна.
Откакто ти се появи, съм друга. Станах слаба и безхарактерна. Вече не съм онази, предишната жена, която си играеше с всички наоколо. Сега съм онази, останалата без мечти. Понякога се прокарва някоя останала надежда, изгубила пътя към безкрая, която ме кара да си стъпя отново на краката, но това не е за дълго. Ден - два живея, потънала в старите мечти и после пак... И страдам, а на теб това явно ти харесва. Обичаш да знаеш, че имаш власт над мен, че винаги, когато поискаш може да се обадиш и аз никога няма да ти обърна гръб. Харесва ти да знаеш, че някой те обича въпреки всичко, което правиш, въпреки всичко, което си самият ти... Харесва ти да знаеш, че винаги ще има някой, който да страда за теб. Някой, който дава цялото си същество само и само да си щастлив... пак ти!
Обичам те... ти мен не знам... Да, може би... или по-скоро не... или да... Нямам отговор. Обичам те не заради това, което си ти... а въпреки това, което си!
Обичаш ме, нали?! Защо тогава си толкова жесток с мен. Защо, когато те прегръщам, си така студен, а на целувките ми отвръщаш с този поглед, който сякаш нищо не казва. Сякаш не ме виждаш, сякаш дори не искаш да ме познаваш. Обичаш ме, но когато поискам да сме заедно, бягаш надалеч, оставяш ме сама всяка нощ и никога не даваш обяснение. Понякога, когато знаеш, че съм изгубила всякаква надежда, се обаждаш... тогава няма по-мил човек на света. Говориш хубави неща, обещаваш да сме заедно до края на света, казваш, че следващия ден ще ме направиш най-щастливата жена... а после, после отново и отново не звъниш. И аз чакам... страдам си самичка вкъщи. Обаждам ти се, а ти затваряш телефона. И когато най-после отново започна да се примирявам, се обаждаш отново. И когато те виждам, не мога да сдържа сълзите си. Плача, защото ми липсваш, плача, защото те обичам... И когато ме вземеш в прегръдките си, забравям всичко, което си ми сторил. Забравям начина, по който съм се чувствала дни наред. Само една твоя дума, само една усмивка ме карат да залича всички страдания и да се родят
нови надежди. И когато гледам в очите ти, изглеждаш толкова искрен, толкова истински, толкова влюбен... толкова... почти колкото мен.
А после пак... после всичко почва отначало. И надеждите рухват вече не за дни, а за часове. Рухват, когато ти позваня и ти отново затвориш телефона. Рухват, когато не отговаряш на съобщенията ми... Рухват, когато не се обаждаш...
И после... после пак и пак. Не звъниш дни, седмици дори. Няма те. Казват, че очи, които не се виждат, се забравят. Така и аз се опитвам да направя, да забравя твоите очи. Но ти не можеш да го позволиш, нали?! И затова пък се появяваш. Не искаш да ме оставиш на мира. Обичаш ме сигурно, така си мисля аз... Но живея в постоянен страх, непрестанни страдания. Не мога да те имам когато те поискам, не мога да те забравя, защото и това не ми позволяваш. Доставя ти сякаш удоволствие да виждаш как се влача безпомощна, как не мога да направя нищо, как за първи път в живота си съм толкова безсилна.
Откакто ти се появи, съм друга. Станах слаба и безхарактерна. Вече не съм онази, предишната жена, която си играеше с всички наоколо. Сега съм онази, останалата без мечти. Понякога се прокарва някоя останала надежда, изгубила пътя към безкрая, която ме кара да си стъпя отново на краката, но това не е за дълго. Ден - два живея, потънала в старите мечти и после пак... И страдам, а на теб това явно ти харесва. Обичаш да знаеш, че имаш власт над мен, че винаги, когато поискаш може да се обадиш и аз никога няма да ти обърна гръб. Харесва ти да знаеш, че някой те обича въпреки всичко, което правиш, въпреки всичко, което си самият ти... Харесва ти да знаеш, че винаги ще има някой, който да страда за теб. Някой, който дава цялото си същество само и само да си щастлив... пак ти!
Обичам те... ти мен не знам... Да, може би... или по-скоро не... или да... Нямам отговор. Обичам те не заради това, което си ти... а въпреки това, което си!
© Ааа Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
-
Радвам се Плами.
И благодаря за коментара! -
Много,много ми хареса!
Браво! -
Ивелина,много хубав коментар си ми оставила.Благодаря.Ами...любовта е много красиво чувство,много истинско.И дори да ни причинява страдания...пак остава най-хубавото чувство!Поздрави Иве!
-
Поздрав!
Сещам се за една много стара книга, според която има три вида:
*обичам те, ако...
*обичам те, поради...
*обичам те, въпреки...
Та там се набляга на последното:"Обичам те, въпреки..." Пише, че била най-силна, най-искренна.
Чудесен разказ! -
Научил си го е той.Умение,което не всеки мъж притежава.Благодаря за поздравите Димо.
-
Браво,тоя пич си е жив класик!Направо като по учебник действа!Научил си е добре урока..Поздрави за разказа - добре представен.
-
Хубави думи Силве.И голяма истина ми казваш.Ще дам всичко от себе си и ще опитам да те послушам!
-
вдигни малко по-високо тази умна главица,уважавай и обичай себе си,за да могат да те уважават и обичат и другите!
-
Ще дам всичко от себе си Тединка,благодаря ти,че си толкова миличка!Гуш!!!
-
Мърльо.(б.а.- точка)Да не ми се мярка пред очите, чеее...
Прегръщам те.О, и още нещо - не губи мечтите си...никога! -
Радвам се много Краси!
-
Много ми хареса! Страхотно е
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
