Тя беше красива, умна, забавна, изпълнена с такава доброта, че всеки можеше да я манипулира както си иска. Наивна и тъй мила - това беше тя. Естествено, всички я обичаха, или се правеха - това не е ясно. Всяко момче в малкия град я харесваше, всеки искаше да я има, да докосне тъмните ù коси, да усети нежните и ръце и да целуне сочните ù устни с розовият гланц, който тя така обичаше. Розовото ù беше любимото. Момичетата просто и завиждаха, често я одумваха и се носеха какви ли не приказки за нея. Тя беше леко мургава, с хубаво малко носле, големи сини очи, дълги мигли, сякаш се извиваха веднъж, после отново. Имаше също прекрасни ръце - бели, нежни ръце, толкова добре изваяни, сякаш някой добър скулптор ги беше сътворил. Всичко ù беше идеално на това момиче, всяка част от тялото ù. Не беше много висока, но имаше хубава стройна фигурна, прекрасни рамене, хубаво коремче, което никой не докосваше, защото имаше много гъдел.
Толкова красива, толкова идеална, но тя имаше един недостатък - беше безумно влюбена. Влюби се от пръв поглед, а тази любов е най-силната, която може да съществува. Не вярваше, че съществува ,,Любов от пръв поглед'', дори не вярваше, че съществува любов, докато не срещна него.
Ето ги, в любимото и кафене до тяхното училище - там тя пиеше кафето си с много сметана, без захар - не обичаше сладкото кафе. Та там, в това кафене, тя просто беше седнала на обичайното място, първата маса с розовата маса и бледо- розовите столове - нали много обичаше розово. Седеше там и мислеше, че това ще е един от обикновените дни, че ще изпие кафето си, ще изяде една целувка от лелката, която ги правеше превъзходно, и ще си тръгне. Но не - това не беше обикновен ден, за нея това беше като сън. Когато влизаше в кафенето, иззвъня звънецът, както обикновено, когато влиза някой. Тя се огледа и щом го видя усети нещо, нещо различно и необикновено, нещо, което до сега не бе изпитвала. Невероятното гъделичкащо чувство в стомаха я беше обзело. Не знаеше за това, не знаеше за това чувство, не знаеше какво значи. Всичко стана така бързо. Погледите им се срещнаха. И двамата се гледаха право в очите, тя с нейния невинен поглед и той с чаровната си усмивка. Гледаха се и се усмихваха, сякаш вече знаеха много един за друг, все едно се познаваха от много време, но дори не се бяха виждали. В погледите им се четеше, че искат да се запознаят. И в един миг тя, тъй смела и с вдигната глава, просто каза името си - Ева, усмихна се и подаде ръката си. Той я хвана и каза името си - Любомир. Той се учуди от смелостта ù, как така лесно подава ръка и се запознава, но учуден в същото време много се радваше, защото и той като нея се чувстваше странно. Двамата разговаряха.След кратък разговор размениха номерата и фейсбуците си и всеки по пътя си.
Ева се прибра вкъщи, толкова широко усмихната, толкова щастлива. Майка ù, с която толкова много споделяше, веднага забеляза това - погледът ù беше различен. Ева не след дълго дотича при майка си и и разказа всичко, което беше станало, всяка подробност, изумяващо беше, че бе запомнила всяка негова мимика, всяко изражение, движение, всяка една дума. Ева попита майка си какво става с нея, дали това е чувството да си влюбен, за което често спореше с нея, че не съществува. Майка ù единствено ù каза да внимава и че това е нещо много силно, щом е станало от пръв поглед, каза ù да внимава, че всичко може да се преобърне много бързо. Ева я слушаше, но сега друго я интересуваше - Любо. Той беше със светлокафява коса, тъмни очи, прекрасно мургаво лице, здраво тяло. Тялото му беше много красиво - гръб, рамене. Ходеше на фитнес - вероятно затова. Беше решен да направи идеалното тяло. Беше го постигнал. Едва на осемнадесет - вече идеален. Красавец, и двамата бяха - толкова си пасваха.
От деня, в който се срещнаха, те започнах да общуват, пишеха си постоянно, тя беше толкова завладяна от него, за нищо друго не мислеше. Щастието ù беше огромно. Чувството да си влюбен - това я правеше още по-красива. Толкова много се усмихваше. А вечер, когато сядаше да компютъра, пишеше си с него и усмивката ù не слизаше от лицето, чакаше деня, в който отново ще се видят, чакаше той да я покани на среща.
След няколко седмици опознаване онлайн, дълги разговори по телефона, ето, че те излязоха. Тя толкова се притесняваше от тази среща. Беше сложила от парфюма за първи срещи, така го наричаше тя, защото беше невероятен и правеше страхотно впечатление. Срещата им беше на кафенето, където беше първата им среща. Това място избра тя. Прекараха едно невероятно време заедно, такива мигове, такива преживявания. Прекараха невероятно, защото и от двете страни имаше желание, двамата еднакво искаха тази среща да се осъществи, да поговорят, да се поопознаят. Да разберат за интересите на другия, защото, разбира се, много по-хубаво е да общуват на живо, отколкото в социалната мрежа. Поговориха си много за живота, за това, какво искат, той ù каза в кой колеж ще ходи - тази година завършваше, но тя беше две години по-малка от него. Споделиха интересите си, както и един сладолед. Изглеждаха наистина щастливи, веселите усмивки на лицата им не спираха да греят. Разговаряха за първата им среща в това същото кафене. Смееха се на себе си, колко глупаво влюбено гледат. Но като че ли тя повече споделяше, имаше нещо, което той премълчава. Ева се притесняваше от това - той беше наистина странен понякога. Уж влюбен в нея, но същевременно леко отдалечен. Изглежда се опитваше да скрие нещо, или просто не знаеше как да се държи. Но какъв можеше да е проблемът, това беше въпросът, на който тя никога не можа да си отговори. След тази среща, когато той я изпращаше да си хване рейса, той я целуна. Толкова беше доволна, толкова щастлива, сърцето ù как биеше, дланите ù се изпотиха, краката ù се подкосиха, сякаш изпадна в безтегловност. Грееше, по-красива никога не е била.
Вкъщи я чакаше мама, която беше приготвила от страхотните спагети, които много обичаше. Отново мама забеляза нещо. Тя попита Ева. 

- Каква е тази усмивка пак бе, да не те е целунало момчето? - Ева просто се усмихна широко и кимна. Дори не можеше да продума. Майка ù отново я посъветва да внимава и че всичко може да се преобърне.
Ева се навечеря и както обикновено седна на компютъра, за да почати с любимия си. Чакаше го, чакаше го, но така и не седна. Тя стана от компютъра, оправи леглото си и макар да не беше си чатила с него тази вечер, това не помрачи невероятния ù ден. Толкова превъзбудена беше, че не можеше да заспи.
На другата сутрин тя му звънна по телефона, няколко пъти чу сигнала, който дава свободно и затвори. Той не вдигаше. А тя не знаеше какво става. Уплаши се, да не би това да е било просто шега или нещо се е случило. Какво ставаше? Дали това не беше нещо общо със странното му държание онзи ден? Изникваха какви ли не въпроси в главата ù, сълзи започнаха да се стичат по бузите ù. Беше уплашена, че щастието ù е за кратко, че всичко е било просто ей така. Да, така беше, майка ù беше права. Месеци наред нищо не чуваше от него, нито се обаждаше, нито нищо. Ева го виждаше на линия в социалната мрежа, но не смееше да му пише. Беше твърде горда, за да го потърси, след като той не го прави. Имаше си принципи и смяташе, дори след като всяка вечер плачеше, да ги спази.
Всяка сутрин, обед, вечер тя мислеше за него. Когато не мислеше за него, тя го сънуваше. Не искаше да излиза с никой друг, всеки друг ù беше скучен, само той и беше в главата. Любо - какво ù направи, какво толкова имаше в него. Майка ù беше права, тя я предупреди сякаш знаеше нещо, но не беше така, тя просто имаше много опит във всичко и вече можеше да предскаже какво ще се случи. Тя говореше постоянно за него на майка си и на приятелките си. Никой не можеше да каже какво се е случило и защо. Нали всичко вървеше идеално, защо се развали така изведнъж.
Сега Ева е сама и още мисли за Любо и има надежда. Никога не я е напускала тази малка надежда, която единствена ù остава. Такава обич, такова нещо, такава страст, обичаше го - тя го знаеше и всячески се опитваше да го забрави, но не можеше. Беше невъзможно.
Любовта е отровна понякога, наистина може всичко да се преобърне за кратко. Разбира се, в най-прекрасните мигове от живота ще дойде нещо, което ще ги развали. Това е животът. Просто истината. Това е тя, че трябва да се радваме на малките неща, на хората, които ни обичат и да вярваме, че някой ден ще получим човека, когото искаме. Любовта - неописуемото чувство, което преобръща живота и на най- умният човек.
Тя беше умна, докато не се влюби...