Бойка магазинерката пушеше цигара пред вратата на магазина. Беше горещо и душно дори на сянка и капчици пот се стичаха по слепоочията и. Листата на дървото отсреща не помръдваха, а кучката Сара беше изплезила език под сянката му, с надеждата, че ще подухне вятър и ще я разхлади.  Бойка пиеше чай, бяха и казали, че в жегата помага, та тя беше решила да пробва. Не вършеше работа... Беше се замислила, гледайки избелялата снимка на сина си Трайчо, починал като малък от пневмония, когато Сара се разлая. Магазинерката чу зад себе си глас:
- Кккакко Бббойкке, кккой е тттова ддето ггггледддашш? 
Райчо Цигането беше застанал до вратата и я гледаше с любопитство. Единият му клепач имаше белег откакто едно от децата в селото го замери с прашка, та за малко да загуби окото си. От тогава клепачът му беше леко клепнал и му придаваше малко тъжен вид.
- Това е сина ми, Райче.
Райчо Цигането беше сирак, беше отгледан в сиропиталището в съседното село, но след като навърши 18 години се наложи да остане на улицата. Живееше на сметището, в изхвърлена от някого почти здрава палатка. Нямаше работа, защото след инцидент в детството си, или може би някаква друга причина, никой не знае, беше останал с ума на 6-7-годишно дете. От време на време го викаха да помага в някой двор, да почисти, да изнесе някои ненужни вещи, да пренесе дървата под стряхата и други подобни дейности, които можеше да върши, тъй като беше доста едър и як. Бойка заделяше по някоя друга консерва с изтичащ срок настрани и му даваше, без мъжа и да знае.
- А кккъдде е тттой, ккккакко Бббойке?
- Той  си замина, Райче, отиде надалече, на едно много хубаво място. - каза Бойка.
- Мммоятта мммайка и тття е зззамминналла, ссигурррно сссъщщо е тттам, а ккакко Ббббойке? Ддали тттвоят сссин я ппппозннавва?
- Сигурно, Райче, сигурно я познава, те всички добри хора отиват на едно място...
- Мможжешш лли ддда гго пппитташ?
- Ще го питам, Райче, аз всеки ден си говоря с него.
- Кккак, ккакко Бббойче? Ккак ссси ггговвориш сс негго? Мможжже и азз ддда сси ппогговвворя с ммоятта ммайка.
- Виж, Райче, аз всеки ден паля свещичка вътре на олтара и му говоря. Понякога дори, като се загледам в пламъчето, го виждам. Виждам малката му душичка, как ми се усмихва и ми говори.
- Дддай, кккакко Ббойкке, дддай дда зззаппалим сссвещщичкка и ддда  сси ппогггговворя сс ммойттта ммайка.
Влязоха двете нещастни души в магазина и застанаха пред малкото керамично олтарче, сложено до касата, на което беше изобразена Богородица с младенеца и под нея надпис "И нека Божията майка закриля всички младенци". Запалиха свещица и дълго гледаха в нея.
- Ннне я вввижждам, кккакко Бббойкке, ттти ввиждашш ллли я?
- Може да не ни чува още, Райче, тя е много далеч и не знае, че я търсиш, ще пробваме пак утре.
Райчо си тръгна с две консерви русенско варено и усмивка, изпълнена с надежда. 
Вечерта Бойка започна да прибира щайгите със зеленчуци когато чу: "Пожаар, пожар на сметището!" Хората се завтекоха да видят и наистина, от сметището, което беше на два километра от селото, се вдигаше гъст черен дим. Бойка се втурна натам с всичка сила, загърбила зеленчуците. Едрите и бедра се поклащаха в тръс с цялата бързина, на която магазинерката беше способна. Най-накрая наближи сметището, няколко мъже от селото почти бяха успели да потушат огъня, само тук-таме се подаваше някой бляскав език и заплашваше да завземе територията с боклуци около себе си. Бойка видя остатъците от палатката на Райчо. До нея лежеше той, стиснал голяма църковна свещ в ръка, която се беше разтопила и беше изгорила с восък ръката му. Дрехите му бяха прегорели и разкъсани, а той дишаше сподавено и учестено. Бойка се завтече към него и падна на колене. Райчо я погледна с леко налудничева усмивка. Клепналото му око не изглеждаше толкова тъжно вече, а пламъците се отразяваха в очите му и ги караха да блещукат.
- Вввиддях я, кккакко Бббойче, вввиддях ммайккка. - каза той и издъхна.