ужаси
Не вярвам тази кратка творба да ви ужаси, защото целта ù е съвсем друга. В моя разказ няма да намерите страховити чудовища или коварни злодеи, стряскащи със своето безумие. Тук искам да разкажа една истинска история, за двете минути, в които аз, със собствения си поглед, видях свръхестествено явление! Не, не се смятам за луд, нито пък съм имал халюцинации, не съм вземал наркотици или каквито и да е опиати. Също така съм на възраст, в която мога да правя разлика между реалност и игра на съзнанието. Така че поради тези обстоятелства аз съм напълно сигурен в истинността на видяното.
Това се случи на двадесет и шести април, две хиляди и шеста година, четиридесет дена след кончината на баба ми.
И преди бях чувал истории как точно на четиридесетия ден от смъртта на някой, ако върху гроба му се сложи бутилка с вино, в нея се появява образът му. Разбира се, като вече зрял човек, аз приемах историите единствено като бабешки приказки, вярвах дори, че на някой може да му се е привидяло нещо - резултат от помътен разум, необятна мъка или изконна вяра в чудото.
Все пак, четиридесет дни след като умря моята баба, аз, майка ми, леля и чичо (братът и сестрата на майка) и още няколко роднини отидохме на гроба ù с бутилка вино. Трябваше да направим ритуала точно в дванадесет часа на обяд, при пълно мълчание от страна на всички ни.
В дванадесет без пет ние поставихме виното пред кръста и зачакахме. Не трябваше да мърдаме, а само да гледаме към бутилката с червената алкохолна течност. Аз се взирах към нея съсредоточено, дори усещах разни променящи се образи, но знаех ясно, че те изникват в резултат на прекаленото взиране в предмета. И въпреки че бях сигурен, че няма да видя нищо, аз усещах страх. Може би той се дължеше на странното очакване, че все пак може да се случи нереалното.
Двете стрелки на часовника лека-полека се приближаваха, накрая сякаш се сляха в една. Часът беше дванадесет. В бутилката с виното не ставаше никаква промяна.
Може би беше към дванадесет часа и три минути, когато аз забелязах, че в течността нещо се движи, променя! Не, нова не беше възможно, но все пак го виждах! Със своите собствени очи! Сърцето ми ускори честотата на ударите, кожата ми се вдърви! Отвътре се образува някакъв светъл ареал, отначало с неясни контури, които постепенно добиха форма и пресъздадоха - о, всемогъщи Боже, о, райски ангели, о пъклени демони, аз треперя, защото трябва да напиша тази сквернена дума, защото отново ми предстои да се върна към онзи зловещ момент - това беше ковчег! Ковчег с тяло! Повечето от нас се кълняха, че не са зърнали нищо, но сетивата не ме лъжат - никога не са ме лъгали, съзнанието ми беше чисто, като бистра планинска вода, но аз го видях!
В началото заемаше хоризонтално положение, но след малко започна да се изправя! Не се виждаше целия ковчег, а само една част - там, където се намираше главата! Главата на баба!
Беше такава, каквато я помнех от погребението - слаба, бледа, съсухрена заради коварната ù болест, очите ù - затворени, тъмни, хлътнали, а устата ù - почерняла, мъртва, затворена завинаги. Около главата ù се разстилаха множество цветя, а над тях белееха очертанията на ковчега. Останалата част от тялото ù не се виждаше заради белия чаршаф, с който бе завита.
Един писък разцепи тишината - беше леля! Тя сочеше към бутилката и крещеше истерично. Майка и един роднина я хванаха, за да я подкрепят. В следващия миг образът се разтвори в тъмнината на виното и изчезна.
Чувах как леля обясняваше, че е видяла образа, разказваше подробно как ковчегът се е надигнал, за да може баба да ни се покаже за последно. Другите гледаха с недоумение, тъй като навярно не са успели да я зърнат. Освен леля. Леля и аз!
Но аз мълчах! Предпочетох да тая видяното в себе си. Може би защото бях приел твърде лично загубата на моята баба. Или защото светът ми се показа в друго лице. Затова реших да запазя в тайна този страховит спомен!
До днес!
© Донко Найденов Все права защищены