Уважаема Г-жо Директор,
във връзка с Вашето настояване да обясня моето закъснение, съм длъжен да споделя с вас следното:
В ранното утро на 17 октомври 2001 година душичката ми бавно и с мъка изплува някъде от дълбините на подсъзнанието и на тънка струйка започна да изпълва главата ми. Бавно започнах да проумявам разположението на отделните чаркове и системи от организма си, установявайки, че освен ежедневното схващане от неудобния стар матрак, някакво нещо ми се губеше някъде...
Бавно отворих едното си око (пояснявам, лявото) и погледнах електрическия часовник. Неговите, нажежени до червено, правоъгълни цифри, неумолимо сочеха 7:15.
"Пак закъснявам!" - помислих си аз и установих, че даже вече мога и да мисля.
"Май ще трябва да се надигам..." - това беше втората ми мисъл. Бавно започнах да я привеждам в действие, когато...
- Само да си посмял!...
Това би трябвало да е жена ми...
- Ама Катенце... Слънчице! Ненагледна моя светлина в живота... Закъснявам! Пак ще слушам сопрано в службата.. ...