„ Кое е това момче, което, нощ след нощ, в моите сънища на зазоряване, ме спясява от собственото ми корабокрушение?”

Роза Лобато Де Фариа

Не се бави. Не се бави, когато влизаш в земята ми. Виждам те през клепачите си, болни от взиране в теб... нетърпение ме гризе от дъното на корените ми. Корените на страната ми. На женската ми природа на невинен.

Остави ме да видя. Остави ме да видя колибрито, скрито в ирисите на очите ти. И се втурвам веднага. Моля за онези докосвания на пролетта, които отнасят неопределеното чувство на несигурност... игнорирам забавянето ти (което понякога ми се струва, че съществува само във въображението ми и това ме натъжава) и продължавам в очакване.

Пилея емоциите си. И ги споделям с птиците. Силата на желанието посява семената си във въздишките. Дишам. А сякаш е стенание.

Дързост ли е да се уповаваш на миговете? Или заблуждение? Избирам да вярвам на малките бръчици около очите. Да вярвам в усмихнати дни. Капчици нежност ли носиш във шепите си? Лакирай ги да не изпопадат по пътя. Или не, превърни ги в сълзи. Така ще ги раждаме всеки път сутрешно...

Къде съм, питам се. А отговорът е онова силно желание да разбера дали си пристигнал наистина. Онази стоическа воля да си докажа, че не съм те измислила. И пролетта ме докосва. С устни по челото. Целувката и лекува клепачите. И ги приспива... За да ги събудиш утре със сълзите си. Нежните. Които толкова умело криеше в шепите...