veesii70 (Веселка Стойнева)
411 7630
18 июл. 2009 г., 16:22

Очите... (1) 

  Проза
1006 0 17
5 мин за четене

Очите…

Те отново я гледаха – тези странни очи, които искаха да пробудят у нея един заспал и обрулен от годините блян…

Очите…

Те имаха цвят на пустинен оазис и гласът им беше тих и нежен като на икона в

свещен храм.

Очите…

Тя щеше да узнае Истината, която търсеше и нямаше никога повече да се лута

като кораб без котва в безкрайния океан на безумието.

Очите…

Нещо по-силно от самата нея отклоняваше погледа ù и го помрачаваше. Една

невидима бариера се спускаше между нея и Очите.

…

Беше съвсем мъничка, когато ги видя за първи път. Тогава ù беше по-лесно… Тя още не познаваше света, но знаеше, че те я обичат и че ако ги няма - нямаше да го има и светът… Видя ги за първи път, когато падна от една скала и едва не се удави. Тогава никой не вярваше, че тя ще оживее - единствено тя, която още не познаваше живота, но вярваше в него заради Очите. После ги видя в сънищата

си, когато още не осъзнаваше какво е сън. Тя обичаше сънищата, защото там се чувстваше най-щастлива… Нищо, че не знаеше какво е щастие - тя го чувстваше там. В сънищата мама и татко никога не се караха, в сънищата децата никога не се биеха, нямаше войни и никой никого не убиваше и никой никога не умираше.

Те я караха да мисли и тя обичаше да мисли, въпреки че още не осъзнаваше какво е това мисъл. Мисълта беше като непознато дете, което идваше и дърпаше или галеше косите на чувствата, което надуваше или пукаше балончетата на настроението ù… Тя още не знаеше, че не трябва да се говори пред всички за това, което обичаш… Тя още не знаеше какво е лъжа, защото говореше само истината…Истината беше това, което извираше от мислите ù и се превръщаше в чувство. Тя приличаше на захарен памук, който се стопяваше бързо… Но беше сладка… Поне тогава…

…

Беше вече първокласничка, когато един ден разказа пред целия клас за Очите.

Но почти никой не ù обърна внимание, даже и учителката, защото не искаше да повярва в това, което не вижда и за което не е учила… Децата започнаха да ù се

подиграват и никой не можеше да я разбере - единствено Очите… Една нощ - може би за първи път - сънува кошмарен сън. Тя все още не знаеше какво е кошмар, но тази нощ почти разбра - кошмарът беше нещото, което искаше да унищожи Очите…, лошото нещо, което се влачеше след Доброто като негова сянка… Сънуваше едно красиво пеещо море. Всяка мида беше нота, всяка вълна – мелодия и в него, като златна лунна пътека, се открояваха Очите. Те бяха някъде наблизо и морето пееше за тях. Но изведнъж, като подводен вулкан, изригна и се появи някаква черна ръка… Имаше нещо ослепително красиво на ръката - една многоцветна гривна. По нея блестяха безброй диаманти, но някакъв глас в съня ù казваше, че това е гривната на всички съществуващи в света лъжи… Ръката се

протягаше към Очите и искаше да ги затвори и убие завинаги… Внезапно сънят

ù се спъна в един подранил слънчев лъч и тя се събуди, може би за първи път с мрачно настроение. Тя още не знаеше какво е мрачно настроение, но го опозна много бързо - това беше страх, увит в пелените на яростта…. Тя често плачеше за Очите, но никой не ù обръщаше внимание. Беше ù трудно да слуша в час и да помни, защото знаеше много повече, отколкото можеше да запомни… Децата

неусетно започнаха да ù викат ”Лудата”. Възрастните не я наричаха така, но тя усещаше, че и те си го мислеха… Луда? Ненормална? Не в нормата? А какво беше норма? Кой беше измислил тези рамки? Нима в природата имаше норма?...

Тя още не разбираше какво е това "логика", но все пак се чудеше защо всички мислеха, че е логично да плаче за една счупена играчка, не е за Очите… Ta нали играчките не бяха живи, счупваха се и остаряваха, а Очите бяха живи, истински,

топли… Мама и татко продължаваха да се карат. Тя ги молеше да спрат, а те ù казваха, че не могат, защото са ядосани… Ядосани? Какво беше ядът? Нещо, което не може да спре… Но защо не можеше да спре? Откъде идваше инерцията му?

И къде щеше да спре, когато все пак някога спре… При истината или при лъжата спираше ядът?... Ядът? Тя още не го познаваше, но го усещаше. Той беше като Торбалан, но не този, с който плашеха малките деца, а онзи, който се криеше зад завесите на мислите при големите и плашеше детето, което още живееше в тях.

И те, чудно защо, като децата му вярваха, беше ги  страх и не искаха да разберат,

че и той не е истински. Този Торбалан - ядът, само гостуваше, а не живееше

в тях. Приемаха го, когато бяха самотни или забравяха да заключат вратата на своите страхове и той влизаше. Но той не живееше в тях, а беше само гостенин…

Той беше лъжлив… Лъжлив? Лъжата? Не се ли пораждаше тя от яда? Не беше ли той нещо като биберонче, без което лъжата ревеше и риташе? Въпроси се блъскаха в нейната невинна детска душа, като вълни в безлюден плаж…

   Страшният сън се повтаряше, децата продължаваха да ù се подиграват и да я наричат “Лудата”, мама и татко продължаваха да се карат и все по-често като нечакан и тих среднощен дъжд започваше да вали плачът. Тя не искаше да плаче, но той не искаше да спре, докато не се изцедят напълно облачетата на нейното детско страдание…

 

                                     Следва...

© Веселка Стойнева Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??