В ония мътни години на деветдесетте, в зората на зараждащата се демокрация, почина бабата - майката на жена ми. Хората тогава все оше внимателно се оглеждаха на ляво и на дясно какви очи ги следят и какви приказки ще чуят за техните постъпки, пък било то и на погребение. Ние, останалите роднини, по нищо не се различавахме от всички останали. Оглеждахме се и се ослушвахме като гърмяни зайци. За част, от тия дето се оглеждахме, беше още трудно да нарушат и табуто - влизане в черква, но нямаше как. Тя, завалийката, беше набожна и преди смъртта си беше заръчала на свойте дъщери, като напусне белия свят, да бъде опята в черква. Последното желание трябваше да бъде изпълнено. Да, но в селото на седмицата един път идваше поп и точно когато се наложи се установи, че попът е зает в друго село. Ами сега? Дойде един чичо на жена ми, вещ в тия работи и ни посъветва да отидем в съседното село, което беше към друга енория. Разговарял той там с негов доверен човек по телефона и разбрал, че попът им няма ангажименти. Само трябвало да отидем да го вземем, а след опелото да го върнем обратно.

           В такива тъжни моменти, сполетели българските семейства, има една отколешна традиция - на всеки пристигнал в къщата на починалия се предлага малка чашка ракия или бонбон, за да може опечаления по - лесно да понесе тъжната, сърцеразбиваща гледка.

            Моите баджанаци се имаха за големи тарикати и рано, рано се бяха уредили. От предложената им ракия при тяхното пристигане бяха гаврътнали по някилко чаши и сега се ,, тюхкаха", че немогат да седнат зад волана и да докарат попа. Така, че на мен се падна честа да отида до съседното село. И аз бях изпил при моето пристигане малката чашка ракия, която ми бяха предложили, но заради делото трябваше да се жертвам и да отида за попа. В затънтените села на времето я дойдеше полицай, я не, а в първите мътни години на зараждащата се демокрация, полицията ептен беше зарязала селата, камо ли да срещна такъв по пет - шест километровия, прашасал път, който ми предстоеше да мина. Уточнихме с чичото подробностите, ако се наложи кого да търся там и аз се приготвих за тръгване. Сина ми беше на такава възраст, когато момченцата тичат постоянно след бащите си и копират всяко тяхно действие, така че не можах да устоя на молбата му да го взема с мене. Почти потеглях, когато големият ми баджанак отвори предната врата и се тръшна на седалката до мене. С лека усмивка ми поясни, че можело да се наложи нещо по пътя, та да не бъда сам. Истината беше, че не му се стоеше да слуша цивренето на жените. Не казах нищо и подкарах ,,Москвича" във вярната посока. Лято беше. Слънцето издигнало се високо, припичаше. Отдавна не беше падал дъжд. Асфалта свърши на края на селото и след него започваше черният път през равната земя добруджанска. Прахта беше толкова дълбока, че усещах нейното триене по ламарината под краката си. Зад мен веднага се вдигна такъв голям облак прах, че димките, които хвърляхме по време на занятие, когато служих в казармата, бяха бледа сянка пред него. Колата ми като нова се пълнеше с прах от лошо поставените уплатнения, а сега, като се беше пораздрънкала, те сякаш липсваха. Прахът свободно влизаше и купето за нула време се изпълни с него. С кашляне и кихане криво - ляво се добрахме до съседното село. Спрях при първия срещнат селянин. Когато го попитах къде живее попът, той се усмихна и отговори:

             - Офицерът ли?

             - Какъв офицер? - очудих се аз. -Ний търсим попа, който днес нямал ангажименти и бил тука!

             - Така де! - потвърди селянинът. - Бил е офицер, но сега тях нали ги пенсионират заради съкращаване на армията. Та той като се пенсионирал дойде в нашето село. Наскоро се запопи.

              ,,- Я, го виж ти! - помислих си аз. - Вместо да хване мотиката или някаква друга работа, станал поп! Офицер и поп - две противоположности, осъдени на вечна раздяла по времето когато се градеше сдоциализма, а сега събрани заедно! Синода разделен на две половини, обърнали си гръб. Едната половина на душевночистите отци, другата на тия, дето Сатаната се е вселил в душите им и ги накарал да станат доносници на ДС. Ония пък, душевночистите, ги е повел баш ,,богопомазания" Христофор / Фори - светулката /. Той от своя страна не спира да пътува между България и Америката, все едно, че разстоянието е между тия две села, само дето няма прах, а е супер комфорт. Какво прави там, само той си знае и няколко предани около него. Та ето ги последствията от туй делене на синода - офицерите да стават попове. Чудни са делата твои, Господи!

                - Та за какво ви е попа? - върна ме в действителността с въпроса си селянина.

                Обясних му и той с желание ме упъти.

                - Карай оттука нагоре! Ще стигнеш една чешма.Къщата зад нея.

                Подкарах ,,Москвича". Стигнах чешмата. Направих завой зад нея и спрях пред вратичката на типична селска, еднокатна къща с голям двор. Слязох от колата и без да влизам в двора, повиках от портичката няколко пъти. От кухничката, залепена от южната страна на къщата се чу гърлен мъжки глас:

                 - Тука, тука съм!

                 След малко, леко приведен да не си удари главата в рамката на малката вратичка, от кухнята се показа голям, разгърден мъжага, с навити крачоли на гащите и запретнати ръкави. Останах доста изненадан от гледката. Едно към едно пред мен се бе изправил бай ти Ганя на Алеко, само, че с един атрибут в повече - брада. Мина малко време докато се окопитя и поясня, че търсим попа. Той тръгна към нас отговаряйки ми :

                  - Аз съм попа, бе хора! Спокойно! Знам защо сте тук!- и отваряйки портичката ни покани. - Влезте, влезте, докато се измия и оправя, че докато нахраня прасетата се позабавих.

                  Без повече да кажем нещо, влезнахме със сина ми и баджанака от вътрешната страна на портичката да чакаме, а офицера - поп продължи:

                  - Гледаш ли ми крака? Гледай каква рана! - посочи той заздравяла, голяма рана на десния си крак. - Наскоро тука, като влезе в двора при прасетата един голям, див нерез, че като грабнах брадвата и тръгнах да го сека. Ударих го с брадвата, а той мен с глигите, аз с брадвата, той мен с глигите. Утрепах го накрая, бе, убих го, ама едва ми спасиха крака в болницата.

                   Гледах приготвящия се офицер и му се чудех на акъла. Чел е дебелите книги, с офицерско звание е, а тръгнал да се бие с дивия глиган, който когато е ядосан е по - страшен от мечка. Имал е късмет.

                   Най - после офицерът се беше приготвил и беше станал поп с голяма чанта тип ,,ученическа", в която беше сложил попските атрибути. Качихме се в колата и потеглихме. Още бяхме в селото, когато вече офицерът - поп, без ,,Може ли, не може ли?" или ,,Имате ли да ми дадете?" си поиска цигара. Направи го като в казармата:

                  - Дай една цигара! Имаш нали?

                  - Имам! - отговорих аз и му подадох кутията.

                  Той запали цигарата без да се съобразява, че в колата има още хора, от които едното е дете. Неможах да направя забележка, защото ние имахме зор - трябваше ни поп. Прибрах кутията и докато се усетя какво става, чух пак заповедта:

                  - Дай една цигара!

                  Подадох кутията без да го поглеждам, а в мен се надигна въпросът: ,,- Кога е запали, кога е изпуши, кога е хвърли, че искаш друга?" За туй разстояние от пет - шест километра между селата получих заповедта: ,,- Дай една цигара!" седем пъти. Пристигнахме. Офицерът - поп взе чантата, която държеше между краката си и слезе от колата оставяйки вратата широко отворена.

                   - Тоя си мисли, че е още в казармата и има адютант, който да му отваря и затваря вратата! - чух гласа на баджанака зад мене.

                   След баджанака се обади сина ми с очуден глас и нотка на разочарование в него, който попита:

                    - Татко, поповете пушат ли?

                   Останах на положение - като в необрано лозе! Откакто беше дошла демокрацията, учех децата си на добродетелите на християнската вяра, за десетте божи заповеди и изведнъж един представител на църквата, с черно расо покрило офицерските му привички, срути всички положителни представи в крехката, детска душа. Веднага реагирах на разочарованието му и клекнах пред него. Хванах го за раменете и му обясних, че всяко правило си има своите изключения, и тоя поп не е истински поп, защото е служил като офицер в българската армия преди да дойде демокрацията, а тогава се отричаше християнската религия и нейните добродетели. Обясних му, че по - нататък и този офицер - поп ще се поправи и няма да пуши, и ще стане истински поп. Обеснявах това на сина ми, а аз самия не вярвах, че това, което му обяснявах ще стане. Не знаех също, че няма да мине много време и ще последват още няколко изцепки на църковния представител, за които аз и останалите роднини ще берем срам. Хванах сина си за ръка и тръгнахме към шествието, което се бе проточило към църквата.

                   Започна опелото. При други случаи то продължава около половин, максимум един час, но сега нещата не стояха така, поради специфичността на попа. Мина половин, мина цял, че вече приближаваше края на втория час. Четеше той усърдно от попската книга та пушек се вдигаше. Ту разлиства напред, ту се връща назад и от това, което четеше, никой нищо не разбираше, а когато се налагаше да спомене името на покойната, побутваше стоящият до него чичо на жена ми, да го подсети как се казва. Започнах да се съмнявам в тоя офицер - поп, дали преди да тръгнем от неговото село, не беше опънал две - три големи ракии за отскок. Защото, само след толкова ракии пушача пуши така бързо и толкова много, а попа забравя толкова често името на покойната, та се налага да има суфльор. Най - накрая се чу думата ,,Амин" и всички си отдъхнаха с облекчение. Заради попското усърдие, процедурата беше удължена и на гробищата, та се наложи на опечалените да постоят доста дълго на крака. Най - после всичко свърши и присъстващите се запътиха към дългата маса в двора на къщата да поменат.

                   Вървя аз и гледам попа. Мята чанта в ръка, заобиколен от две комшийки, които нямаха родствена връзка с опечалените. Те минаваха за селски клюкарки и ги причисляваха към ония жени с по - лек нрав спрямо селския стандарт. Вървят те, а той им говори нещо, физиономията му ведра, а комшийките се подхилват. Гледам ги, душата ми се бунтува, а в главата ми се върти само една мисъл- ,,Село е! Какво ще кажат хората, които гледат отстрани?" ,,Тия от погребение ли се връщат или от сватба?" Задърпах сина си да вървим по - напред, че да не вземе да забележи, че тоя офицер - поп, освен, че е пушач, ами и развратник. Влязохме в двора на къщата, измихме си ръцете, както му е реда и аз помолих сина си:

                  - Иди татковото да си играеш с останалите деца, а ако си гладен, за вас децата, леля ти е сложила в кухничката да ядете.

                  Да, ама той ми се опъна. Тропна с крак и вика:

                  - Не искам , татко с децата! Искам да съм с тебе!

                  Докато го кандърдисвам, чувам попа да заръчва на жената, която полива на всеки да си измие ръцете:

                  - Булка, кажи на близките на покойната, каквото се полага за попа да му го донесат.

                  Кипна ми. Тоя бърза да си пребере авантата ,та ако се напие да не я забрави, но като се обърнах спазих приличие и му казах:

                  - Отче, седнете, на която място ви хареса, а аз ще се погрижа за тая работа.

                  Влязох в къщата и викам на жена ми:

                   - Давай бързо каквото е за попа да му го занесем, че като гледам и като го слушам, сякаш е тръгнал на офицерски банкет, не на опело!

                   Голяма чанта, ви казвам, излезе попската. Побра агнешкия бут, кърпи, хавлии, вина, ракии. След като той доволен е закопча, подкани хората около него, но така, че да чуят и останалите:

                   - А сега, да поменем покойната! - и като запретна ръкавите на расото, надигна чашата с ракия. Изпи я на екс и заедно с въздишката му излезе едно ,,- Бог да прости!" Около него бяха насядали комшийките. Явно за това той се беше погрижил предварително. Аз седнах на противоположния край на масата, а до мене сина ми. Изтръпнах като видях попа, че пак си напълни чашата с ракия. Погледнах косо към сина си. Той почти с отворена уста наблюдаваше попа, който от сутринта беше съсредоточил върху себе си цялото му внимание. Попа пак е глътна на екс. След третата чаша се нахвърли лакомо върху голямата порция агнешки курбан и ядене пред него. Доволен и добре нахранен си избърса ръцете и устата с голяма кътпа, която изкара някъде изпод расото и чак тогава си напълни догоре чашата пред него с червено вино. На помен не се чука, не се казва ,,Наздраве!", но той вдигна чашата, чукна се с комшийките, седнали от двете му страни и я преполви. ,,Айде, тоя е подкара като на офицерски банкет и забрави, че е поп!" - помислих си аз с възмушение. Комшийките също гаврътнаха от червеното вино и с усмихнати лица слушаха бръщолевенето му. Той ту се накланяше към едната, ту към другата и им шушукаше нещо в ушите. Гледах и в душата ми започна да се надига буря предусещайки, че това още не е кулминацията на попско - офицерския театър. За капак на всичко отгоре, дойде поредното заключение на сина ми:

               - Татко бе, татко!- дърпайки ми ризата отзад ми привлече вниманието той. - Татко бе!

               - Кажи, моето момче! - обърнах се аз към него. - Какво има?

               Със същият очуден поглед ме гледаше детето и със същото разочарование в гласа тихо ми каза:

               - Татко бе, ама тоя поп много пие!

               - Да, татковото, но нали ти казах защо е така! - опитах се аз да го успокоя, но вече знаех, че добродетелите, които се опитвах да изградя в детската му душа се бяха срутили като пясъчна кула.

               Докато се бях обърнал към сина ми, зад гърба ми дойде кулминацията на попското нахалство, или по - точно на офицерските му навици по време на банкет. Една от комшийките така се изсмя с леко изпискване, че аз направо замръзнах. ,,Този идиот, или я ощипа, или бръкна някъде по - навътре под масата!" - мина мисълта ми като светкавица през главата ми. Скочих и отидох при малкия си баджанак, който беше с по - респектираща фигура и ядосан на висок тон му казах:

               - Иди при тоя офицер - идиот, защото за мен той не е никакъв поп и му кажи, че ще пътувам за града. Да си дига партакешите и да идва да си го карам в пикливото му село, защото кажи, няма вече друг трезвен на тая маса. Ако не дойде веднага, ще си ходи пеш!

                Натисках по - яко газта. Заради по - високата скорост, облакът зад мен беше още по - огромен, а колата от време на време поднасяше в дълбокия прах. Бях оставил кутията с цигари на жабката пред попа - офицер да пуши колкото иска само и само да не му слушам нахалното: ,,Дай една цигара!" Чудех се дали да не го зарежа на средата на пътя имитирайки повреда, но заради паметта на бабата не си позволих волности. На връщане карах по - бавно и мислех дали сина ми ще преодолее това разочарование докато порасне от набедения офицер за поп? Или това разочарование щеше да се нареди до следващите разочарования, които обземаха душата на баща му за хората, които дълги години му говореха за братство, равенство, комунизъм, а сега хвърчаха с пълни джобове нагоре, зарязвайки равенството и братството. Или за беззаконието, което беше тръгнало по селата и градовете без да признава ден ли е нощ ли е? 

               Не усетих кога съм пристигнал. Жена ми ме посрещна на вратата:

               - Хайде, бе човек, седни и ти да поменеш, че цял ден стоиш като кон на празна ясла. Този поп трябваше да го оставим да си ходи пеш, че избрахме срамотиите с него!

               Не й казах нищо, само и само да не наливам олио в огъня. Налях си в чашата ракия, отлях малко на земята, погледнах към небето и мислено отправих думи към покойната ми баба:

              ,,Бабо, сигурно вече сте се събрали с дядо и ме гледате отгоре, затова ще ви кажа нещо. Вие скромно живяхте и малко в страх, но в центъра на селото на празниците хоро играхте, а ние с тая демокрация и свободия незнам до къде ще е докараме. Бог да ви прости!

                Отлях пак от чашата ракия на земата, а останалата изпих на екс. Усетих затопляне в стомаха и се почуствах по - добре, а лошите мисли за бъдещето отлетяха.