,, Ограбен живот,, - вулгарен роман - осма част

Когато слезнах на автогарата в Хасково, се огледах за такси. Не знаех адрес, но предполагах, че като кажа на шофьора къде искам да ме закара, нямаше да има проблем.

- Трябва да отида до полицията – казах като се настаних в спрялото на помахването ми такси.

- Коя полиция?

А сега де!

- Ами сградата на полицията, как каква? – казах учуден на въпроса му.

- Ама районно управление ли е, какво?

- Дирекцията, областната дирекция, извинявайте аз…

- Аааа това е друго вече. До парк Лебеда, нали?

- Ами не съм от тук, но предполагам, че сградата е само една?

- Да бе, да бе, там е – включи на първа предавка и потеглихме.

Гледах през страничното стъкло на таксито. Отвън умислени в грижите си, забързано вървяха хора. Сигурно мислеха за дребните битови проблеми които в очите им изглеждаха огромни. Дали ще им преведат навреме заплатата, ще вземат ли аванс, ще ги повишат ли в службата, а всъщност не си даваха сметка колко са щастливи. Не си даваха сметка, че истински важните неща са в дома им, в ежедневието им. Семейството, децата, любимата, любимия. Топлината която получаваха от тях, обичта която ги прегръщаше на вратата всеки ден щом се приберат. Допреди да ми се случи това, аз също не ги забелязвах тези неща, само гледах как да шпакловам повече квадрати за да взема повече пари. А сега само исках да почувствам отново топлината с която ме даряваше Нора. Нищо друго.

Движението беше натоварено и се предвижвахме бавно. От страни на нас забелязах парк с много растителност.

- Това ли е парка?

- Да, а след него е дирекцията – и наистина след не повече от сто метра след парка спряхме.

- Пристигнахме – каза и натисна копчето на брояча – а това тук е полицията. –  посочи с пръст.

Когато слязох, пред мен се откри една огромна сграда. ,,Лелее, всичко това само полицията ли е бе,, учудих се аз. Сградата беше много дълга и висока поне седем - осем етажа, а може и повече. Фасадата и беше направена с фугирана зидария, а бетонните елементи бяха боядисани в бяло. Беше разположена на булевард по който строени като армия, се извисяваха множество тополи. Над входа имаше надпис ,,ОБЛАСТНА ДИРЕКЦИЯ на МВР – ХАСКОВО,,. Погледнах часовника, беше малко след един ,,Навреме,, помислих си аз. Влезнах и потърсих с очи дежурния полицай, когато го видях, приближих се до него и попитах:

- Добър ден, трябва да се явя при капитан Тонков.

- По какъв въпрос? – с нормален тон ме попита той. Явно тук бяха на по- горно ниво от Харманли в отношението си към гражданите.

Разказах му за какво става дума, той набра някакъв номер от телефона в дежурната стая и след малко дойде при мен с табелка в ръка.

-  Очаква ви. Трети етаж, триста и втора стая. – подаде ми табелката – закачете това на дрехата си и на излизане го оставете пак тук.

Модерна работа, в Харманли такова нещо нямаше, нито телефони нито табелки с номерца. Закачих баджа на който беше написано ,, Посетител # 32,, и тръгнах да търся кабинета. Реших да се изкача по стълбите. Когато пристигнах на етажа, попаднах в един много дълъг коридор, започнах да следвам номерацията на стаите… 300… 301… 302 ,,Ето я,, - на нея имаше красиво изработена табела, която гласеше:

                                                      НАЧАЛНИК   СЕКТОР

                                                 КРИМИНАЛНА  ПОЛИЦИЯ

                                                  капитан Божидар Тонков

Почуках. Отвътре се чу силен глас:

- Да, влезте – отворих вратата и влязох.

Кабинета на капитана нямаше нищо общо с този на Стоев. Мебелите - наистина стари, бяха добре поддържани. Бюрото зад което седеше, беше подредено и добре излъскано, а по полиците на секцията отстрани бяха грижливо подредени папки обозначени с номера. Имаше постлан килим на пода- вярно доста избелял с годините, но чист. Столът пред бюрото беше по-ново поколение от това на Стоевия разкъсан стол.

- Емил Стоянов? – погледна ме въпросително, капитан Тонков

- Аз съм, да.

- Заповядайте – и ме покани да седна. Изправи се да затвори прозореца за да не влизат външни шумове. Гледката беше удивителна. Беше мъж малко под четирийсетте  с бръсната глава, но не това беше удивителното. Беше среден на ръст, малко под сто и осемдесет сантиметра, но не по- малко от сто и трийсет, сто и четирийсет килограма. Огромен мъж, внушителна гледка. Помислих си - добре, че е цивилен иначе униформа само по поръчка. Дори за момент реших, че стола на който седи, е от желязо. Малко остана да надникна зад бюрото и да видя дали съм прав. Нагласи си стола и седна, а аз стиснах зъби като, че ли очаквах всеки момент да се чуе пукот и да се разхвърчат трески. Не се чу нищо. Изпробвана работа значи. Взе една от подредените папки на бюрото и я разтвори пред себе си. Започна да ми задава въпроси и да сравнява. Въпросите му бяха почти като тези на Стоев. Кога какво се е случило, с кой съм разговарял, защо съм разговарял и ей такива неща, но когато стигна до Боро започна да ме разпитва много подробно. Как точно изглеждаше, какво точно е казал, да не би да съм пропуснал някоя дума казана от него, с какво е бил облечен, какво е казал на момичетата с него, как се е държал с тях, абсолютно за всяка подробност. Вече си мислих, че ще ме пита и какъв сандвич е ял. След това ми показа една снимка и ме попита това ли е човека който са нарекли  Боро. Погледнах я и отговорих утвърдително. Когато сравни написаното от мен с казаното пред него, затвори папката и ме погледна. Погледа му беше на добър човек, човек който е честен и на който може да се довериш. Взе една химикалка от моливника пред себе си и започна да я върти между пръстите си.

- Борислав Славеев Кръстев – Боро – каза той и въздъхна – Уважаван бизнесмен в Хасково, съдържател на три нощни клуба. Два тук и един в Свиленград. Трийсет и две годишен, семеен. Казвам ти го за да знаеш за какъв човек ти говоря. В полицейските разработки е още от комунизма, още като дете. Кражби, хулиганство, не признава никакви закони. На четиринайсет години влиза в ТВУ – Бойчиновци. От там излиза завършен престъпник. Преди шест години, когато започва да се занимава с този си бизнес, няколко заведения в града изгарят като по чудо. Няма следи да е замесен. Има пререкание с друг собственик на клуб с който са конкуренти. Два месеца след спора с него, конкурента изчезва, намерен е след пет месеца или по точно тялото му. Било е в последен стадий на разлагане, идентифицирали са го по зъбите. Няма следи Боро да е замесен. Често пътува за Турция по бизнес дела, както твърди самия той. Всичко му е изрядно, документация, разрешителни, всичко. Има и доказани доходи от които по думите му, са скъпите коли, къщи и така нататък. Но зад този параван се крие едно чудовище. Знаем, че същинската му дейност е трафик на наркотици и на жива плът, но нямаме доказателства въпреки, че го наблюдаваме, и не може да го пипнем за нищо. Знаем, че в Турция има депо за разпределение на проститутки и то е някъде около Бунархисар, работим с турските колеги, но засега няма резултат. Предполагаме, че именно заради това той пътува до там. От там момичетата се разпределят от една страна за бившите съветски републики, а от друга през Гърция за Италия и западна Европа. Казвам ти всичко това, за да знаеш, ако продължиш да се навираш там където не ти е работа, на какво може да попаднеш. Там няма да ти дърпат ушите, там ще те убият и никой няма и да чуе повече за теб. Стоев ми каза, че си се опитвал да правиш нещо сам, затова ще ти кажа нещо което искам да запомниш много добре. Никога, от тук нататък, не прави нищо и дори не си го помисляй !Стой си мирен и чакай да си свършим работата. Досега каквото си направил може да ни помогне, но от тук нататък, направиш ли нещо само може да ни попречи, а респективно да попречи и да намерим твоето момиче. Достатъчно ясен ли бях до тук?

Гледах го с отворени уста. Определено бях много изплашен, но не толкова за себе си колкото за Нора. Работата ставаше много-много сериозна.

- Да, напълно ясен – отговорих аз

- Значи се разбрахме?

- Да, разбрахме се – казах – а може ли да ви попитам нещо?

- Давай.

- Ами искам да си пътувам до Пловдив, за да видя майка си? Може ли?

- Да, но си дръж телефона включен. Може да се наложи да те потърсим.

- Разбира се, няма проблеми. – станах от стола и се подготвих да тръгвам -  Довиждане.

- Довиждане – каза той и ми подаде ръка през бюрото – И умната.

Когато излязох от сградата бях като пиян. Всичко ми се въртеше. Информацията за Боро, която чух току що ме ужаси, изплаших се много, не на шега. Опасявах се, че ако разбере за мен ще ям дървото, и това ме накара да взема решението още днес да се прибера в Пловдив. Не, не се отказвах да търся Нора, напротив, но все пак чувствах, че имам нужда да съм с близките си хора. А и капитан Тонков определено ми вдъхна огромно доверие, така, че оставях нещата в добри ръце. Все пак тук бяха професионалисти. Прибрах се в Харманли, минах през обекта да кажа на Владо, че трябва да си отида за няколко дни и се запътих към хотела да си събера багажа. На Валя само се обадих по телефона за да и разкажа какво е станало и че ще отсъствам. Казах ù ако има нещо да се обади без значение по кое време. След час вече пътувах в междуградския автобус Свиленград – Пловдив. Часовника показваше шест без петнайсет, до седем предполагах щях да съм пристигнал.

                                                        *        *        *

След повече от час и половина пътуване най- после слезнах на автогара ,,ЮГ,, в родния си Пловдив, града на седемте тепета. Бях чул ,че заради тази си прилика сме побратимени с Рим. Взех си сака от багажното на автобуса и се отправих да търся такси.

- До спортното училище – казах когато се настаних в него.

Живеех в най-хубавия квартал на града. Казваше се ,,Парк Отдих и култура,,. На всякъде беше изпълнено с прекрасна, дива растителност, в близост беше Гребната база, а до нея гордо течеше река Марица. Детството което заедно с приятелите ми имахме сред тези гори, не бих заменил за нищо на света. Най-хубавото детство, за което едно дете може си да мечтае.

Таксито ме спря пред блока, платих му и излезнах навън. С нетърпение вдишах въздуха, а мириса на липата която растеше пред входа ме изпълни с живот. Беше средата на юни и всичко беше красиво. Огледах се за майка ми, като знаех, че често стои на пейките пред блока и нищи ,,политика,, с нейните приятелки. Още щом се обърнах я видях да бърза към мен. Толкова и се зарадвах, отидох до нея и се прегърнахме.

- Как си бе майче – зарадвано казах аз

- Ама защо не се обади, че си идваш, бе Емилееее? Щях да направя нещо готвено за ядене, сега кога да готвя?

- Абе не се притеснявай, бе майко, аз сега не съм и гладен. Само ще се кача да си оставя багажа и да взема един душ, и ще ходя към ,,Бумеранг,,-а.

- А така, още не си се прибрал и пак да хукнеш на тоя пусти ,,Бумеранг,,. Да им се не види и ,,Бумеранга,,-а и чудото макар. Само пари да харчиш.

- Стига опявай сега бе жена. Още не съм се качил в нас и веднага да ме захапиш. Искам да се видя с момчетата.

- Добре, добре ти си знаеш. Значи да не се качвам сега, така ли?

- Не няма за какво, нали ти казвам – къпя се и излизам.

- Добре, хубаво. А за колко време си тук или няма повече да ходиш?

- Ами не знам майко, но сигурно три- четири дни ще съм тук.

- Добре ‘ айде тогава отивай  и умната, да не се напиеш сега?

- Няма бе жена, няма, дишай спокойно – казах, усмихнах ù се и я погалих по бузата.

Влязох в апартамента, оставих си багажа до портмантото и се запътих към банята. Взех си един дълъг и релаксиращ душ, и напълно освежен започнах да се обличам. Така се радвах, че ще се видя с приятелите си. Бях зажаднял за тяхната компания. Сигурен бях, че са на ,,Бумеранга,,-а, ресторанта в който се събирахме вече десет години. Ех, само да не се бяха случили тези истории около мен. Въпреки, че се радвах на срещата си с тях, не спирах да мисля за Нора дори за секунда. Тревогата се беше загнездила дълбоко в душата ми. Когато се запътих към ресторанта часа беше малко преди осем.

,,Бумеранг,,-а представляваше една голяма бяла сграда на два етажа, с голяма градина около нея. Лятно време се вадеха маси отвън и цялата махала се събираше да си угоди с ракия и салата. Близо десет години вече, ние почти всяка вечер се събирахме там и стояхме до късно, много често се прибирахме след един през нощта. С персонала бяхме като семейство, още щом ни видеха и знаеха какво ще се поръчва, често дори ни изпреварваха поръчките и още докато седнем ни поднасяха питиетата. И този ден още от далече забелязах на една по- задна маса да стоят трима мой приятели – Янко, Шопа и Радо. Бяха се отпуснали на столовете като бейове и внимателно слушаха Янко, който разпалено им обясняваше нещо. Още щом ме забеляза той се провикна:

- ‘Айде, бе майсторе, къде ходиш бе? Еееее, доживяхме да те видим.

- Покри се като партизанин да му еба майката – подхвана Шопа.

Радо само мълчеше и се подсмихваше. Но когато наближих масата пръв ми подаде ръка.

- Как е Емилиус? – той така ме наричаше.

- Бива бе, бива бе момчета – толкова бях щастлив, че ги виждам. Чувствах се вече на моя територия и за момент си помислих ,,А, нека сега да дойде Боро, да го видя колко е мъж,,.

                                               *        *        *

  Янко беше двадесет и шест годишен, на ръст колкото мен и с нормално телосложение. Беше с една година по малък и страхотен приятел. Винаги когато съм имал нужда от него се е отзовавал веднага. Беше от заможно семейство, което се занимаваше с копирни услуги, и бяха може би първите в града които откриха частно ателие, след падането на комунистическия режим. С Янко тогава бяхме още тийнейджъри, но когато той се уволни от казармата започна да помага в семейния бизнес. Не след дълго отвори и собствено ателие в близост до пловдивския университет. Разполагаше с много повече средства от нас, но нито веднъж не го показа с пренебрежение към някой. В последно време му беше влезнала муха в главата и реши, че иска да се занимава със земеделие. Малко бях учуден, но от сърце му пожелавах успех. Наистина беше истински приятел и добър човек.

  Иван Шопов – Шопа, беше трийсет годишен мъж със смугло лице и проницателен поглед. Ръста му беше на границата между среден и нисък. Много здрава и набита натура, но вече беше започнал да оформя леко бирено шкембе. Като тийнейджър беше много дива глава и не признаваше никой. Беше готов да скочи на всеки който се опитва да му се прави на отворен, без значение от възраст и телосложение. След като пораснахме малко и станахме млади мъже, той реши, че ще става полицай. И стана. Беше добър в службата си но все имаше някакви дисциплинарни наказания, къде ударил заподозрян, къде напсувал колега по висш от него- ей такива неща. Докато един ден не му паднало пердето и не заплюл началника си пред всички. Скандала беше голям, и едва се отърва да не го съдят, но заплати заради тази си постъпка със службата си. Уволниха го на момента. Сега беше лична охрана на някакъв пловдивски баровец. Днес му беше почивния ден. Беше един от най-близките ми приятели.

  Радо, на възраст колкото Янко но дива глава като Шопа, на ръст под сто и седемдесет сантиметра беше много свястно момче. Наистина като дете беше много щур, винаги беше инициатор да се направи някакъв зулум, я да се разбие изба и да вземем компотите на хората, но не да ги пием а да ги строшим, я някоя таванска да прислушаме. Даже няма да забравя как си изкарахме една страхотна нова година на неговия таван. С други мой приятели разбили някакво заведение и отнесли къде какво сварят. На масата имаше от пиле мляко. Цяла вечер пиехме марково уиски, пушихме вносни цигари и ядохме скъпи шоколади освен лешници и бадеми които имаше сигурно с килограми. След казармата, започна работа като автомонтьор при негов роднина и след няколко години в сервиза, се утвърди като най-добрия майстор на дизелови помпи в цяла южна България. Също мой много близък приятел.

Точно тези тримата юнаци в момента ми се радваха и ме подканяха да седна при тях и аз разбира се изобщо не се дърпах. Разговора естествено започна да се върти около мен, питаха ме как е там, има ли работа, плащат ли добре, за колко време съм си тук. Не пропуснаха да ме питат и за гаджетата разбира се.

Разказах им за Нора, колко много я обичам, как тя е моето момиче и  постепенно започнах да навлизам в случая с отвличането. Започнах от самото начало, минах през всичко което се беше случило през последните десет дни. Еуфорията от радостта ми, че ги виждам постепенно даде път на тъгата която напираше в мен. Те стояха и слушаха с отворени уста. Не смееха да ме прекъснат нито веднъж. Когато свърших с разказа си поне пет минути никой не придума нищо. Изведнъж Радо с висок глас каза:

- Ей такъв да го хванеш, да му отрежеш кура, да му го навреш в устата и да го обесиш на собствените му черва. К’ви са тези изроди, к’во е това чудо бе?

- Бизнес, батка, какво да ти кажа?! На такива работи съм се нагледал, докато бях полицай, че ти е бедна фантазията. Ами тези дето отвличат деца и ги продават за органи. А? За тези к’во да кажем? – обади се Шопа.

Янко ме гледаше съчувствено и клатеше глава.

- ‘Ай стига, бе Емчо, 'бах му майката майна. Пълен ужас. И 'ся какво?

- Ами какво?! Аз направих всичко по силите си, и сега полицията има думата. Нищо повече не мога да направя, а и капитан Тонков – тоя от Хасково, ме предупреди да не се меся защото ще сгомнясам нещата и може и аз да пострадам от цялата работа. Тези хич не си поплювали – теглят ти куршума, заравят те някъде и до там.

Шопа ме гледаше изпитателно, като, че ли искаше да ми каже нещо но си замълча. Постепенно разговора премина към други теми, поръчвахме си ракия след ракия и ако трябва да съм честен, се отпуснах и ми стана драго на душата. Къде от алкохола, къде от тяхната компания, но се чувствах така, както не се бях чувствал от по- миналия четвъртък, когато с Нора, Младен и Валя бяхме в онзи хубав ресторант в Харманли. Мохабета си вървеше и времето минаваше неусетно. Почти наближаваше полунощ и ние решихме да ставаме.

- Шихо – това беше прякора с който ме наричаше Шопа – ‘ай да те водя в къщи да затапим с бира.

Не ми трябваше много навиване и се съгласих.

- Ти отиди и вземи бира от денонощното, а аз ще приготвя мезето през това време – каза той – Влизай направо без да звъниш.

Отидох, купих четири бири и се запътих обратно. Цялата улица беше осеяна с липи, а аромата беше неповторим, небето звездно и нощта теменужена. Тогава се сетих за една песен на Емил Димитров, в която се пееше точно за теменужената нощ и уханието на липите. Чудесна песен.

Отворих вратата и влезнах в добре познатия апартамент. Колко спомени имах от него, колко купони, напивания, свалки с гаджета, песни. Ако можеше да говори нямаше да млъкне минимум година.

- ‘Айде, бе Шихиндо - другият прякор с който ме наричаше – къде се замота толкова. Вече си помислих, че си се скътал някъде да си изпиеш бирата сам – понякога Шопа пускаше много весели мохабети.

- Не бе, спрях се малко да подишам липите.

- Разкошно е, нали?

- Уникално бих казал.

- Да ти кажа Шихо, големи късметлии сме, че живеем в този квартал. Няма равен.

- Оооо, определено – веднага се съгласих аз.

Поставих две бири на масата а другите прибрах в хладилника. Шопа извади две халби от секцията и отпуши бутилките. Сипа си на него но аз предпочитах да пия от бутилката, беше ми по сладко някак си.

- Шопче, аз ако ги хакна тези две бири няма да мога да си тръгна, да знаеш. – казах като се усмихнах

- Ами точно затова, преди да ги хакнеш, искам да ти кажа нещо.

- О’кей, казвай.

- Много внимателно слушах разказа ти за това момиче, но не исках да се обаждам пред другите. Знаеш, че бях в криминална полиция и нещата са ми от ясни по- ясни. Наистина Тонков е много прав, че ако продължиш да се месиш, ще направиш беля, затова и аз ти казвам – не прави нищо сам. Аз тоя Тонков мисля, че го познавам, един много едър мъж, нали?

- Да, да същия, огромен направо. От къде го познаваш?

- Преди време имахме една съвместна акция с колегите от Хасково и там се запознахме. Той тогава беше лейтенант, но щом сега е капитан – браво. Наистина е много добър професионалист и съм сигурен, че ще направи всичко възможно да си свърши работата но… има едно но.

Слушах го много внимателно и с голям интерес.

- Трябва да знаеш, че над него има много хора, началници от които зависи една операция да се стартира. Много често, има някакви тъпи административни нещица, които пречат на полицаите да си свършат работата както трябва. И ако Тонков срещне такава пречка, не мисля, че ще може да направо много. А и нали знаеш, колкото по- голяма власт имаш, толкова по големи са и изкушенията. Говоря ти не за Тонков, а за хора много по- високо от него. Имай предвид, че престъпници като този Боро са така добре обвързани с полицията и с разни там депутати и министри, че си нямаш на представа. Затова на твое място бих се презастраховал. Бих потърсил и помощ от другаде.

Направи пауза.

- Казвай де, казвай – с нетърпение го подканих аз.

- Имах един колега – започна Шопа – заедно работихме тук в криминална и доколкото си спомням и той участваше в тази операция с колегите от Хасково. Мисля, че и той познава Тонков. Както и да е. Та този мой колега е с няколко години по голям от мен, мисля,че с пет и се казва Светлозар Джилянов. Беше много кораво ченге и страхотен професионалист. Проблема му беше, че не можеше да лъже и да се прави, че не забелязва нищо. Беше против да се прикриват колеги, а това повярвай ми е много честа практика, и поради тази причина не беше долюбван от повечето полицай. Аз му бях един от малкото приятели. Разследваше един случай за сводничество и се оказа, че има замесени колеги. Той без да се двоуми отиде при началниците и им каза всичко. Те на свой ред се направиха на заинтересувани, но после се оказа, че не е така. Нямаше никакво развитие по случая. Замесените полицай се покриха, замазаха си следите и всичко беше до там. Но не и за Светльо. Започнаха да му дават случаи за малоумници, караха го да върши административна работа и не го пращаха на акции с обяснението, че щял да бъде по-полезен в районното. А на него кръвта му вреше, той беше роден полицай, имаше много бърза и логична мисъл и много правилна преценка. Нито веднъж не се подаде на емоции, а си вършеше работата спокойно. След година мъка в това му положение, един ден той отиде при началника, съвсем спокойно си подаде молбата за напускане без да обяснява защо и обиден си тръгна от службата без да се обърне. След няколко месеца се видяхме и аз искрено се зарадвах на срещата ни. Тогава разбрах, че след като е напуснал полицията си е изкарал разрешително за частен детектив и е отворил малка агенция. Затова ти препоръчвам да отидеш при него. Ако някой може да ти помогне, това е само той.

Подскочих от радост.

- Супер – почти извиках – Ей, Шопе, жив да си ми брат. Давай някакъв телефон да му се обадя.

- Спокойно, спокойно стига скачай сега. Не му знам телефона, но мога да ти кажа къде се намира офисът му.

- Ами чакай, бе – сетих се аз – то там пара ще трябва.

- А, не бе, заради сините очи ще ти помага. – засмя се Шопа – Ще намериш от някъде, а и като му кажеш, че аз те пращам може да ти направи отстъпка. Нали ти казвам, че аз бях един от малкото му приятели.

- Добре де, това ще се уточнява в движение. Давай да запиша адреса.

Стана отвори секцията и ми подаде лист и химикалка. Продиктува ми адреса, записах и името му и си пъхнах листа в задния джоб.

- Шопе, благодаря ти приятелю, много ти благодаря.

- Няма нищо де, нали за това сме толкова близки. Отиди обаче още утре.

- Ееее да бе, как? Задължително още сутринта съм там.

Поговорихме още доста, за най-различни неща и когато си погледнах часовника видях че наближава два. Доста късно беше и аз реших да ставам. Благодарих на приятеля си още веднъж и не забравих да си запиша в телефона неговия номер на джи ес ем-а.

Тази вечер заспах окрилен от надеждата, че нещата ще се променят към добро. Настроих си алармата за осем часа и заспах за първи път спокоен от десет дни насам.

                                                                                                                           ( следва )