Елена подаде чашката с кафе на съпруга си Михаил и каза:
- Ще тръгнем след малко, че ни чака доста път. А и отдавна не съм ходила пеша. Искаш ли да закусиш, гладен ли си?
Михаил се усмихна и отговори:
- Не, по път ще си вземем нещичко.
- Добре. А като отидем горе, там трябва да ни чакат Надя и Митко. Ех, колко отдавна беше, когато ходихме така и спахме под звездите, а до нас гореше огън, помниш ли?
Мъжът доизпи кафето си, остави чашата в мивката и каза:
- Отдавна беше, да, а и сега не сме на онези години, когато бяхме луди. Навих се сега, заради теб. А и нека малко да си отдъхнем от това ежедневие. Хайде да видим какво да слагаме в раниците.
Елена донесе две раници. Едната беше по-голяма от другата. В мъжката сложи две одеяла. След това мушна там и две торбички със месо, което щяха да опекат горе. Имаше място само за термос с кафе и чаши. В другата раница сложи още две завивки. Пластмасови чинии, вилици и две шишета с вода. 
След като провери багажа, Михаил закопча раниците. Сложи едната на гърба на съпругата си, а другата метна на гръб. Заключиха вратата на семейното жилище и излязоха от жилищния блок. Тръгнаха по главната улица. Пресякоха кръстовище, изчакаха светофара и предпазливо преминаха на тротоара. Вървяха бавно и дори не обръщаха внимание на лъскавите витрини. Бяха решили да не мислят през този ден за пари, за стоки и пазаруване, нито дори за сметки. На едно място преди края на града, пътя се стесняваше и след стотина метра пред двамата туристи се показа малка пътечка, която водеше към първите стражи на високата местност. 
Елена и Михаил влязоха в голяма борова гора. Следваха завоите на тясната пътека, Прескочиха няколко паднали изсъхнали дървета. Вървяха предпазливо. Сухи пръчки пукаха под краката им. 
- Виж, Лени! - каза Михаил. - гледай колко борови иглички са нападали по земята. И така са се подредили една до друга, а не си пречат. И са остри, могат да убодат и да причинят болка, а как са легнали и са постелили този боров килим, за да може да падат на меко шишарките. Нали са им деца.
- Да, Мишо! - отговори Елена. - това е бащина обич и майчина грижовност. А шишарките, като деца на гората се отблагодаряват със синовна любов, като пазят боровете вечнозелени.
Двама вървяха и поемаха дълбоко въздух. Наслаждаваха се на чудния аромат на гората. Колкото по - високо се качваха, ставаше по-хладно. Тишината беше извикала вечерта и се се виждаше ръката на залеза, който махаше за довиждане. Пътеката беше станала стръмна и туристите се хващаха за тънки дървета от двете им страни. Подкрепяха се един друг и бяха спокойни, усещайки опората в гората и доверие помежду си.
Пред Елена се откри голяма поляна. Тя прекрачи показал се корен и стъпа на зелената трева. Подаде ръка на Михаил, издърпа го и двамата се озоваха пред красивата картина на художника Природа.
Тръгнаха по тревата. Вървяха спокойно. Краката им си почиваха от стръмната пътека. 
- Наблизо са - каза Михаил. - усещаш ли пушека?
- Да! - отговори Елена. - мирише на дим, а да ето го, даже се и вижда.
Двамата вървяха по посока на бялото облаче, което излизаше от земята. Още не бяха стигнали, когато се чуха гласове:
- Е, хайде деееее! Закъснявате, след малко ще се стъмни.
- Здравейте, Наде, Митко!- каза Михаил. - а бе отдавна не бяхме ходили толкова и се поизморихме. Как сте?
Новопристигналите туристи оставиха раниците си. Елена извади одеялата, постели ги. Върху тях сложи другите две завивки. Бръкна в едната раница и взе от нея торбичката с месо. Двете жени нарязаха пържолките и ги сложиха в огъня, който беше се превърнал в жарава. Обръщаха ги, а мъжете си говореха. Поляната беше потънала в мрак. Виждаше се само тлеещата жар и силуетите на приятелските семейства. След като вечерята беше готова, Елена и Надя сервираха парченцата месо в чинийките. 
- Ех, колко е сладко, като се храни човек на чист въздух, далеч от хората в града, нали? - каза Митко.
- Да! - отговори жена му и се усмихна.
Вечерта продължи във весел разговор, шеги и закачки. 
Неусетно минаваха секунди, минути, дори и часове. Беше станало хладно и Надя каза:
- Започнах да треперя. уж съм се завила през раменете с това одеяло, но ми е студено.
Михаил и Митко се спогледаха. Мъжете, улисани в спомените, които си разказваха, бяха забравили да слагат дърва в огъня. Митко стана бързо и тръгна към гората. В тъмното и уплашен от хлада, кой жена му усещаше, той се върна с няколко дръвчета. Едва, когато беше стигнал до няколкото камъка ограждащи огнището, той видя, че е донесъл дебели мокри пръчки. 
- Остави, Мите!- каза Михаил. - аз ще ида да донеса, каквото трябва. Не бери грижа, ако ти е студено, завивай се. Спокойно.
Михаил отиде до първите войници на боровата гора. Стъпваше по сухи съчки, които вземаше, докато се събра цял наръч. Донесе го при зъзнещата компания до загасващия огън. С една от сухите клечки разръчка жарта. Малки огнени езичета облизваха студения въздух. Не след дълго, тези пламъчета се бяха превърнали в носещ топлина огън. Жените се доближиха до огнището и се наслаждаваха на топлината.
- Ех! - каза Михаил. - колко малко му трябва на човек, да му е топло. Беше ни хубаво като пекохме пържолките на жарта. Но не помислихме, че след утоляването на глада, може да ни стане студено. Също като в любовта. Отначало се хвърляме в страстта. Толкова лакоми за обич, че се насищаме бързо. И след това, тази жарава бавно, постепенно изгасва. И щом усетим студ в нашата любима, ние мъжете се паникьосваме и в мрака носим неподходящи неща, само и само да спасим любовта. Но не успяваме. А ето как, с няколко стари, улегнали, изпитани сухи съчки, огънят отново гори и е топло. Хайде лягайте, аз ще го поддържам през нощта, като ми се доспи, ще събудя Митко да ме смени. Защото, ако всички заспим, пак ще стане студено.
Огънят гореше. Стоплените хора се бяха унесли в страната на сънищата. Компанията посрещна нощта с усмивки на лицата си, на устни, чиито краища бяха завити към луната. 
Елена погледна към съпруга си. Една звезда се отразяваше в очите му, сякаш даваше искра, за да поддържа огъня. Стана тихо и изморените туристи бяха прегърнати от зелените сънища на красивата поляна.
Буден беше само Михаил, който даваше топлина, както с душата си, така и с огъня, който поддържаше.

Явор Перфанов
11.07.2018
Г.Оряховица

:)