А те - мокрите и студени пръсти търсят топлина…

Спирам се. Не само а да се огледам, но сякаш ми се ще да почувствам отново това. Хм! Едно - такова - хем тръпки те побиват - хем приятно усещане е…

А кръчмата - ей я там! Коминът на кюмбето, което е разположено почти по средата ù, пуши лулата си… Мирис на борови цепеници. Почернели са керемидите, които го покриват. Сив е и снегът по покрива, където врабчетата са избродирали нещо незнайно какво с  босите си крачета.

Мога само да спра за малко… И да се върна назад - във времето. Само мислено, нали?

Целувам шията, източена под косите ù, миришещи на току що косено сено. Ако затворя очи… И съм на дядовата ливада - горе - под Сини връх. Невероятно е!!! Даже… Даже, като че ли дочувам птиците, пърхащи по откосите с още неопадала роса…

     Нагоре по  стълбището. Едно дълго изкачване затруднено като че ли нарочно от витите перила. Какво да кажа…

 Те, изгладени от множество ръце през годините, все се озовават някъде около хълбоците, а ако са там, се плъзгат по лактите без да мислят, че човек има крака, глезени… А стъпалата са доста стръмни и тесни откъм вътрешната си страна. Поскърцват лекичко в полумрака на салона, сякаш са  доволни от това, което се случва в момента… Така си е!

     Ръката ù спира моята, посегнала към ключа за осветлението. Няма смисъл. Така остава огънят от камината в тази „горна одая” (Погрижил съм се!) да осветява всичко… Всичко, което има да се случва тук.

Месечината  се опитваше да наднича от тъмните стъкла на прозорците, но зимният Вятър все лепеше с шепи снежинки отвън, та не вярвам да е видяла нещо много… Те - снежинките пречеха и на самия него, та затова виеше от яд в комина.

Радвам се за това! Хич не го обичам тоя разбойник… Нали знаете?!

     Така че, освен от мен, няма от кого да научите за… Ако, разбира се, мога да разкажа?! Ще опитам!

Следва…

Б.Калинов - Странник

16.02.2013 г.

Пловдив