В орбиталните пространства на Вселената, времето тихо въздиша и суши своите мисли по невидимите нишки на просторите в хоризонта. По оплетените им жици на фона на звездното небе се очертават накацалите несбъднати образи, които се менят в екзотични проблясъци. Светът примигва в други светлини - преминал в други измерения и навява чужди за нас настроения. В тези минути между сънят и реалността се самопострояват стъпалата, водещи към неизвестни места. Мисълта ни проектира Земята със светлинен лъч и я изпробва с космични фрагменти. Електричните криви изравят пясъци, като издигат пирамиди. Успяват да уловят тонове човешки писъци и мисли.
В този промеждутък, времето калибрира и уморено замира. Пред нас започват да се нижат картините от миналите ни животи - коя от коя по-абсурдни и по-имагинерни, но неповторими. Смазващата действителност остава затрупана под дълбоките слоеве пясъци, а ние сякаш започваме да рисуваме върху загладените повърхности -случайно генерирани сюжети. Унасяме се, а споме ...