∞

Това се случи много отдавна. Още преди Студеният дъжд да се изсипе над Земята на Книгите и да отнесе единствената любов, която Малена някога е имала като Орисана.  

 

Спомням си, че тогава седях на сянка под едно голямо Елмазено дърво и се опитвах да си напиша есето. Денят беше великолепен и с нищо не предвещаваше появата на Студения дъжд. Малена лежеше на слънце, облечена в изрязан бял бански и със затворени очи пиеше сок със сламка. Перфектната красива Малена  с огненочервени ириси и сини като сапфир коси! А толкова я мразех и обичах едновременно! Къдриците й се полюшваха на вятъра, мургавата й кожа блестеше от лосиона против изгаряне. Прокарах ръка по челото си, усещайки че с есето съм до никъде. Претенциозното заглавие „Моята бъдеща реализация” ме изпълваше с глухо отвращение и досада.

-Амара, мама не спира да мърмори за Ритуала довечера. Казах й сто пъти, че няма нужда и ние с теб да ходим.

Вдигнах глава и видях че сестра ми се е обърнала по корем и ме наблюдава. Затворих тетрадката и отговорих:

-Аз нямам нищо против да отида. Не знам защо се дърпаш. Ще бъде много весело. Ако сме там, ще можем да участваме в Ритуала. Какъв ти е проблемът?

-Не искам да участвам! – сопна се Малена – Всички ще ме зяпат!

Облегнах брадичка на лакът и се загледах някъде над синята й глава далеч към Планините на Забравата. Извисяваха се остри, привлекателни, измамно-спокойни, изписващи безкрайна поредица от буквата „М” на фона на млечното небе.

-От какво се притесняваш? Няма момиче с по-перфектна фигура от теб в близките петдесет квартала. Да не говорим, че си одрала кожата на баща ни, а той беше единственият... – внезапно млъкнах. Осъзнах какво съм казала и не исках да призная, че пак е нарочно. Малена се шляпна отчаяно по челото и се пльосна по гръб на кърпата.

-Да, той беше единственият. Благодаря, че ми напомни. Не ми стига, че мисля за това по цял ден – процеди сестра ми – Много добре знаеш причината, поради която не искам да участвам в тъпия Ритуал. Не е хубаво да си перфектен. Не и когато си такъв като мен – и тя захлупи очите си със списанието, което се мъчеше да чете и притихна.

Не знаех какво да кажа. Непрекъснато „забравях”, че не трябва да подхващам тази тема. Не и пред сестра си. Малена беше Орисана. Точно като баща ни. Нашият любим тати Глориан. Единственият Орисан мъж в историята на Умбра. Наведох се над масата и се загледах в жилките на светлото дърво, от което беше направена.

-Извинявай – измърморих – Добре, няма да ходим на Ритуала. Ще останем тук, докато мама си изчете заклинанията и после можем да отидем да хапнем нещо, искаш ли?

-В полунощ трябва да се срещна с Велвет при хълма – отговори Малена. Гласът й бе глух заради списанието, закрило лицето й – Ритуалът започва в единайсет, така че ще имаме само час на разположение. После ще се наложи да ядеш без мен. Обади се на Лавена или Ниляна.

-Добре, моля те, не ми се сърди – помолих – Не съм го казала, за да те обидя или разстроя. Никога не съм говорила нарочно за това (дали?). Просто...

-Просто забравяш, нали? – сестра ми се надигна и списанието се свлече на зелената трева. Сапфирените й букли блестяха като полирани на слънцето, а червените й очи бяха колкото гневни, толкова и тъжни. Наистина беше съвършена. Тялото й бе като изваяно от скулптор-гений, по кожата й нямаше и най-малкото петънце или луничка. Всяко нейно движение приличаше на нежен полъх, всяка дума звънваше като кристал в ясен ден. Смехът й се лееше като планински ручей, виковете й звучаха като песен. Цветът на косата бе наследила от тати, структурата – от мама. И тя имаше разкошни естествени букли, подскачащи и на моята глава до някаква степен. Но моите къдрици бяха в чистия, рязък оттенък на цинобъра, а очите – яркозелени, като неразредена мента, сипана във висока стъклена чаша.

-Забравям – признах, излъгвайки – Забравям, защото за мен си нормална. За мен си просто Малена.

-Но не съм! – сестра ми скочи на крака. Красивото й матово тяло блестеше на ярките слънчеви лъчи – Не съм нормална! Минаха двайсет пълнолуния! Наясно си какво ще се случи на двайсет и петото, нали? Аз ще се отърва и ще забравя, но Велвет?

По тялото ми плъзнаха хладни тръпки. Затворих очи и усетих как мъка, досада, угризения и гняв се затягат около гърлото ми.

-Ако имаше как да го избегнем... – промърморих, но Малена махна с дългата си елегантна ръка и каза:

-Няма начин. Това е. Ако той умре до двайсет и петото пълнолуние, тогава аз ще се гърча в агония до края на вечността.

Топлият летен ден внезапно захладня, жаркото слънце, което се мъчеше да изпепели Земята на Книгите, сякаш помръкна, потъмня. Вдигнах клепачи и погледнах сестра си. Малена стоеше изправена пред мен, сложила ръце на тънкото си кръстче, толкова красива, толкова прокълната. Почувствах се задължена да се натъжа. Защо не успях?

-Не искам да говорим повече за това, Амара. Няма да отида на Ритуала довечера. Влизам вътре, за да хапна сладолед.

И тя се обърна, закрачи към малката яркожълта къща, в която живеехме и се загуби вътре. След нея остана само падналото като мъртъв есенен лист списание върху зелената трева. Прехапах долната си устна, която бе започнала да трепери и безмълвно се разплаках над затворената тетрадка. Не, това не бяха самоотвержените сълзи на скърбящата сестра, а едни други, по-коварни, някак самоубийствено доволни капки мъка, сълзите на угризенията и очакването. Листата на Елмазеното дърво потрепнаха от полъха на вятъра.

В нашия свят думата Орисан се пише с главна буква. Тя предизвиква хладни тръпки в нощите, в които не можеш да спиш. Събуждаш се в три сутринта, двете сребърни луни в противоположни фази греят на небето и ти започваш да броиш пълнолунията. Колко са изминали и колко остават до двайсет и пет.

 Защото в съседната стая знаеш, че будува Орисаната ти сестра и също се взира в небето. Преди да се влюби в онзи прекрасен мъж, луните не са имали никакво значение. Макар и двете да сте знаели защо тя е толкова красива, не сте говорили на тази тема.

Но сега тя обича Велвет с цялата си душа, а той би дал живота си за нея. И пълнолунията се трупат. Ако не се случи нещо с него до двайсет и петото, сестра ми ще умре. Ако ли пък той умре, тя ще се превърне в безсмъртно, вечно страдащо същество, което не може нито да обича отново, нито да сложи край на живота си.

Проклятието на Орисаните се стоварва рядко и то само върху жени. Единственото изключение в цялата история на Умбра е бил баща ми – Глориан, когото съвсем смътно помня. Той почина, когато аз и Малена бяхме съвсем малки, след дългото боледуване предизвикано от Ориста.

Никой в началото не подозирал, че баща ми е Орисан. Той бил просто дивно красив мъж, съвършен и ослепителен. С майка ми, Верония, се влюбили пагубно от пръв поглед... и пълнолунията започнали да отброяват времето им заедно. Майка ми родила мен и сестра ми, когато вече Ориста била застигнала баща ми. Спомените ми за него са откъслечни, разпиляни във времето. На моменти ми се налага да разглеждам негови снимки, за да се сетя как е изглеждал. И всеки път оставам удивена от красотата и приликата му с Малена. С нея сме двуяйчни близначки, но изобщо не си приличаме. Най-вече по Орис.

Избърсах сълзите си и пак се загледах към Планините на Забравата. Побиваха ме тръпки от тях. Не можех даже да си представя Велвет да отиде там. Поклатих глава.

Потискащите мисли за сестра ми ме насочиха към мама. Най-вероятно вече се приготвяше за Ритуала довечера. Представих си тъжното изражение, което се появяваше на лицето й при всяко пълнолуние. Днес бе двайсетото за Малена. Окончателно зарязах съчинението и тръгнах към вкъщи.

Сестра ми седеше в кухнята все още по бански и разбъркваше купичка сладолед с видима липса на апетит. Реших да не я занимавам и тихо се отправих към спалнята на майка ми. Отворих вратата и я видях в средата на стаята. Стоеше и критично разглеждаше роклята си за довечера. Портокаловите къдрици се спускаха по гърба и гърдите й и блестяха на слънчевите лъчи, които нахлуваха през отворения прозорец.

-Мамо?

Тя се обърна и ме погледна. Хубавите й тъмночервени очи се усмихнаха.

-Какво има, Амара?

-За Ритуала ли се приготвяш?

-Да – майка ми сложи дългата черна рокля на леглото и отметна коси, за да оправи непослушните кичурчета – Ще дойдете с Малена, нали?

-Тя отказва – седнах на ниската тревистозелена табуретка и погледнах майка си – Аз отново я разстроих, разприказвах се за тати... – поклатих глава. Мама ме погледна и в ирисите й просветна мъка.

-Може да прозвучи ужасяващо, но предпочитам Малена да умре след двайсет и петото пълнолуние. Ако се замислиш, ще ме разбереш.

-Естествено, че те разбирам! – възкликнах – И аз го мисля. Да си Орисан и да останеш жив е най-голямото наказание на света. Няма нищо по-страшно от това. Но...

-Да – въздъхна тя и извади от кутията за бижута дълга златна верижка, която започна да закопчава на шията си – Сърцето ми се свива от мъка. Загубих баща ви, сега ще загубя и нея... но така е хиляди пъти по-добре за сестра ти. Велвет ще се възстанови след смъртта й, докато тя никога няма да излува от тресавището на мъката след неговата.

„Но нямаше да е същото, ако бях аз, нали?”

-Започва да ми се струва, че мога да направя нещо за нея – измърморих и видях как мама стреснато вдига очи от Ритуалната книга.

-Какво? – вишневият й поглед се впи в мен.

-Не знам... – проточих – Иска ми се да отида да поговоря с Римън... за Ориста, за възможни...

-Амара! – майка ми бе напълно забравила за бижутата и роклята – Какви ги приказваш?

-Защо? – изненадах се от острия й тон – Откъде сме толкова сигурни, че нищо не може да се направи?

Усещах раздвоението в себе си, още откакто открихме, че Малена е Орисана. И вече ми беше писнало. Бях длъжна да я обичам.  

-Не можем да направим нищо – отчетливо каза мама и изведнъж стана още по-висока. Красивите й букли заподскачаха – Опитай се да приемеш Ориста на сестра си и разбери, че трябва да се държим една за друга, за да се справим.

Излязох от спалнята й, още по-решена от преди да отида при Римън. Той можеше да помогне, чувствах го. Римън беше писател и учен, занимаваше се с история и магия и съчетаваше всичко това с успешен бизнес с верига хипермаркети. Живееше в покрайнините на Земята на Книгите в сладка, уютна къща.

Освен многостранна интересна личност, Римън беше и истински красавец. Е, поне за мен. Не притежаваше (слава на небесата) лъскавата, ослепителна хубост на Орисаните, но се хващах, че очите ми трудно се отделят от него. Зениците му бяха вертикално разположени насред яркожълтите ириси и погледът му имаше хипнотично, почти зловещо-красиво въздействие.

Отидох в градината, за да си събера нещата от масата, като се примирих окончателно, че няма да си напиша есето. Не ми пукаше особено. Събрах си учебниците и тогава осъзнах какво не е наред, какво ме бе смутило. Бавно вдигнах очи и усетих студени и парещи едновременно тръпки по гръбнака си. Над Планините на Забравата облаците бяха започнали да почервеняват. С нюанса на тъмна, изтичаща кръв. В този момент се обърнах и побягнах към къщата, колкото ми държаха краката.

-Мамо!

-Да, скъпа? Какво има? – майка ми тъкмо слизаше по стълбите, облечена за Ритуала, а роклята шумолеше по пода – Добре ли си?

Малена изкочи от всекидневната. Беше сменила банския с къса лятна рокличка в тюркоазеносиньо. И двете ме погледнаха изненадано.

-Облаците... – избърборих – Облаците са като кръв.

Видях как мама пребледнява като платно. Тъмночервените й очи се откроиха болезнено на фона на бялата кожа. Сестра ми не изглеждаше много обезпокоена, но знаех, че се преструва.

Студеният дъжд. За него не можеш да говориш, можеш само да се надяваш да те подмине. Старите хора трепереха суеверно, тийнейджърите лекомислено се смееха.

Но аз вярвах. По очите на майка ми и сестра ми разбрах, че и те вярват. Тази вечер нямаше Ритуал, не отидохме на пица.

Студеният дъжд се изсипа над Земята на Книгите и отнесе Велвет. Този път Дъжда избра гаджето на Малена. И я превърна в безсмъртна Орисана, за която знаехме толкова малко...

Това беше много отдавна. Случи се преди години. После Планините на Забравата привлякоха сестра ми.

Ориста се хвърли върху нея и я отнесе като приливна вълна.

И гневът се загнезди в мен като отровна змия. Странен, раздвоен гняв, гнева на завистта, омразата, любовта и дълга. Трябваше да забравя всичко и да направя нещо. Може би някога ще я заобичам напълно. Може би някога тя ще се превърне в най-добра приятелка за мен.

Но защо се впуснах в изпълнение на този безумен план?

 

Следва продължение...