∞

                                                               ∞

 Бях сигурна, че Ливър никога повече няма да ми се обади след глупашкото ми държание пред вкъщи.

За да се разсейвам от потискащите мисли за сестра ми и Планините, а и за да уплътня времето докато се отправим към неизвестното, реших да отида на някой и друг час по литературно творчество за любители. Не всеки обичаше поезия, сестра ми я презираше, Ниляна и Лавена си падаха само по любовни стихотворения, а някои пък изобщо не харесваха и проза. Аз обаче, вдъхновена от Римън, сметнах че клуб„Драскачът” ще е забавен и полезен начин да прекарвам свободното си време.

Затова тръгнах към първия урок в понеделник доста нетърпелива и развълнувана. Бях прегледала сайта на школа „Драскачът” в интернет (да, името беше доста шеговито, но и достоверно) и от там разбрах, че за затрудняващите се любители мястото може да се превърне в чудесно място за учене, подготовка за изпити или просто четене на някоя книга.

Сградата, в която се помещаваше „Драскачът” беше старинна и наистина красива, от ъглите зловещо се усмихваха гаргойли, рязко контрастиращи със синьолилавото небе и уханието на лято във въздуха. Беше четири следобяд и горещината отслабваше, но кехлибарено-сините лъчи на слънцето струяха в жарък безпорядък и хвърляха златисти отблясъци и светлосенки. „Драскачът” се намираше в близост до школата по рисуване, която с приятелките ми посещавахме като малки, а зад нея се простираше Елмазената горичка. Отново бях близо до Римън. Но този път от южната страна.

Тази мисъл ме понесе към него, неволен копнеж се надигна в гърдите ми, ярък като слънчевия ден, изпепеляващ като жив въглен, неугасим като горяща клада. Вече няколко дни не го бях виждала, образът му мъчително се рееше в сънищата ми и ме събуждаше посред нощ, бавно избледнявайки като отлив по пясъка. Той работеше много напоследък, беше извън Земята на Книгите заради бизнеса, но бях убедена, че проучва и Планините на Забравата. С Дотъм проведохме собствено малко търсене, но успяхме да открием само информация за рязко променящия се климат в Планините. Явно темата е била табу много отдавна и всичко, свързано с Дома на Орисаните е премълчавано, забранявано, прикривано. Решихме да изчакаме Римън да се върне от командировката си и да говорим с него, защото от нас тримата той  еднствен имаше достъп до Голямата Библиотека на Тайните, а само там се намираха съществените неща, свързани с Планините.

Потиснах мислите за Римън и влязох във фоайето на готическата сграда. Тръгнах по мраморното стълбище и се отправих към втория етаж, където се намираше „Драскачът”. Останалата част от зданието представляваше зали за професионално обучение по Магия и други изкуства. Ето защо, аз тръгнах към зала номер 52 и отворих вратата.

Помещението ме изненада. Беше хладно, затъмнено и много просторно, изпълнено с дълги маси за по трима човека. Навсякъде имаше лавици с книги и дори рафтове с мастилници, перодръжки и пергаменти. Климатикът работеше, плътните пердета бяха спуснати и стаята тънеше в разкошна полупрозрачна светлина, разпръсквана от запалени свещи. На няколко метра от вратата имаше бюро, а на него се облягаше млада, висока жена с тънки като игли токчета и безбожно синя права коса. Тъмножълтите й очи се врътнаха към мен и тя се усмихна:

-Здравей, ти трябва да си Амара. Малко си подранила. Ако не ти се стои тук, можеш да слезеш и да си вземеш кафе. Предполагам пушачите от класа вече са там. Ти винаги идват по-рано за една цигара.

-Добре – усмихнах се – Благодаря.

Намерих кафе-машината в дъното на преддверието. Около нея се бяха събрали няколко човека, държаха пластмасови чаши и си приказваха, обгърнати от паяжинен сив пушек. Тръгнах натам и точно когато едно момиче с лилава като аметист плитка се обърна, за да хвърли цигарата си в кошчето, от задния вход се зададе Ливър. Ускорих крачка с тръпка в корема и побързах да отида при него.

-Здрасти – казах, като се постарах да прикрия смущението си.

-Здрасти – отговори той весело – Какво правиш тук?

-Идвам в „Драскачът”. Да не би и ти да го посещаваш?

-Да – кимна той – Вече от половин година. Много е забавно. Ще ти хареса, ще видиш.

Очите ни се срещнаха съвсем случайно. Бледите му ириси ме изпепелиха неочаквано дръзки и натегнали от емоции. Видях как погледът му се плъзна почти хищно по мен, обхващайки ме от сандалите през дънките и тениската, до тъмновиненото червило на устните ми. Ливър задържа очи именно там, пребледнял под изумрудените си къдрици и в мен се породи лепкавото, тежко чувство, че отказът да го целуна не само че не е бил изтълкуван правилно, ами е подействал като афродизиак.

Отспъпих крачка назад и казах приветливо:

-Искаш ли да се качваме вече?

-Мислех да изпуша една цигара – окопити се Ливър и отклони поглед – Но ако не ти се чака, върви.

-Ще остана – отговорих и се наругах наум, за това, че само му давам напразни надежди. Ливър отиде при останалите и аз веднага забелязах, че момичето с дългата виолетова плитка се зарадва на появата му малко повече, отколкото е необходимо. Неволно се подразних.

В четири и половина бяхме в залата на „Драскачът” и всеки се отправи към мястото си. Май не само аз бях нова. Две момчета и момичето с аметистовата коса също като мен се заоглеждаха, чудейки се къде да седнат. Аз видях спасително свободно място до Ливър и се разположих там.

-Всички ли сме тук? Чудесно. Аз съм Налина и ръководя този клас от няколко месеца – подхвана младата ръководителка на класа – Добре дошли на всички. На тези, които за пръв път са тук, искам да кажа благодаря, че избрахте нашия клас, а на тези, които са вече членове на „Драскачът” ще благодаря, че отново са се завърнали при нас.

Говореше някак нехайно, но дружелюбно, очите й с цвят на тъмна охра проблясваха и финото й тяло трепкаше като изтъкано от енергия.

-Нека да кажа няколко встъпителни думи за най-новите ни членове Амара, Мирен, Севилиа и Нарин. Нашият клас е изцяло любителски, създаден за пълноценно и весело прекарване на свободното време. Създаването на текст е нещо много сложно, вековно и в повечето случай неразгадаемо. Ние няма да се занимаваме с литературна критика, няма да поставяме ограничения за брой думи или жанр, в който да творим. Тук сме се събрали, за да експериментираме, да научим нещо повече и най-вече да се забавляваме. Няма да търсим най-добрия, да пишем оценки или да превръщаме заниманията ни в  подготовка за състезания. Занятията ни приличат на любителски часове по рисуване или готварство, но тук създаваме стихове или пишем романи вместо да правим портрети или да приготвяме пица. Съветвам ви да не се съревновавате с останалите, а да се сприятелите с тях и да идвате в „Драскачът” с нагласата, че ви предстои среща с приятни за вас хора в импровизирано подобие на учебна зала.

-А ако искаме да се издигнем на по-високо ниво? – един звънък, еклив като сребърна камбанка глас се надигна лявата ми страна. Всички се обърнахме в негова посока и аз с неудоволствие осъзнах, че това е момичето, което беше до кафе-машината.

-Тогава сте сбъркали класа – спокойно отговори Налина – Тук сме само любители. Професионалното обучение е от другата страна, но  то не е по литературно творчество. А сега можем ли да започваме?

-Да – самоуверено потвърди тя и аз чак сега я загледах по-внимателно. Беше на моята възраст и много красива. Нямам предвид просто красиво младо момиче. Тя беше съвършена. Кожата й бе толкова гладка, че сякаш беше обработвана на компютър, фигурата толкова изваяна, а плитката, в която бе прибрана косата й така лъскава, като покрита с течни диаманти. Носеше черни дънкови панталонки, едва покриващи горната част на бедрата й, риза с дълбоко деколте, вързана отпред и разкриваща плоския стегнат корем и високи черни сандали. По лицето си нямаше следа от грим и въпреки това човек не можеше да се насити на перфектната му матовост, гладкост и красота. Докато я наблюдавах, тя свали ластика от косата си и започна да я разплита.

После изведнъж осъзнах какво виждам и в началото отказах да го повярвам. Същите гъвкави движения както при Малена, същият прокълнат, направо болезнен сексапил, неестествената, трудна за гледане и спираща дъха красота.

Орисана в крайна фаза на Ориста, последвала смъртта на любимия мъж. 

Гласът на Налина ме върна към действителността.

-Днес нека всеки от вас започне нещо ново. Тези, които имат произведения за довършване – оставете ги за малко. Започнете на чисто, с различен жанр, различни ситуации и гледни точки. Не се ограничавайте откъм думи или стил. Комбинирайте, експериментирайте. Само така ще се случи магията, наречена творчество.

Налина се отправи към бюрото си и седна с книга в ръка. Споменаването на думата „магия” макар и в друг контекст за миг ме извади от приятното езерце, в което се намирах и ми припомни, че от дома ми се виждат Планините на Забравата, които ме докосваха като с отровни устни. Планините на Забравата, олицетворили Малена. Отново се обърнах към момичето с лилавата коса, докато отварях екрана на лаптопа си. То беше преметнало накъдрената от плитката коса през едното рамо и съсредоточено търсеше нещо в дебел сборник с разкази.

-Не мога да разбера защо си ме зяпнала!

Осъзнах, че говори на мен, едва когато Ливър ми хвърли кос поглед над белия лист, който си беше взел от купчинката пред нас. Златните й очи се засякоха с моите и подигравателно проблеснаха.

-И всички други! – провикна се момичето и хората тутакси млъкнаха – Зяпате сякаш не сте виждали Орисана преди.

Никой не отговори, но Налина бавно свали книгата. Две момичета, застанали до висока лавица с книги се спогледаха.

-Ами да – продължи звънко Севилиа, в тона й дори в този момент се долавяха съблазнителни нотки – Аз съм Орисана. Какво се чудите?

-Никой не се чуди – обадих се преди да се замисля и сега погледите се врътнаха към мен – Не си ли свикнала да те зяпат? Умбрианците не се ли обръщат след теб по улиците? Не би трябвало вече да ти прави впечатление, а всички знаем, че всъщост ти доставя удоволствие.

Севилиа врътна златните си ириси по посока на гласа ми и ме погледна. Видя ми се злобна, присмехулна и надменна когато отговори:

-Ти пък откъде си толкова запозната? Не ми приличаш на Орисана, като те гледам. Ние сме съвършени  - презрително натърти тя.

-Достатъчно – обади се Налина гневно – Не сме тук да се вдетиняваме. Ако ще си говорите по този начин, можете и да напуснете.

-Не, няма проблем – казах, вперила очи в нахалната красавица – Сестра ми и баща ми бяха Орисани – допълних равно – Мисля, че доста добре знам какво говоря.

Сега вече не всички гледаха само Севилиа. Много очи се насочиха към мен. Ливър ме съзерцаваше без да примигва, а аз просто се усмихнах.

-Сега ако нямаш нищо против, смятам да започна работа – и уверено тръгнах към рафтовете с книги. Беше настъпило гробно мълчание. Обърнах гръб на класа, едновременно удивена и доволна от себе си. Аз ли бях това? Плашливото момиче, което се притеснява от погледите и разговорите? Ухилих се самодоволно и продължих да прехвърлям заглавията на стихосбирките.

Класът се върна към обичайното си оживление. Умбрианците се спуснаха да обсъждат този или онзи писател, да анализират произведения и да се надпреварват в използването на сложни думи. Пръсти защракаха по клавиатури, химикалки задраскаха по листи, чу се шумолене на разлиствани страници. Май нямах какво да напиша и затова реших просто да си намеря нещо интересно за четене.

-Ти си Амара предполагам – ромонът на гласа достигна до мен и аз се обърнах.

-Да – казах равно. Севилиа стоеше пред мен, изпъчила внушителния си бюст. Тънките дълги пръсти си играеха с блестящ лилав кичур от косата й.

-Реших да дойда да си поприказваме – разговорливо сподели тя и се облегна на лавицата с книги.

-За какво? – кротко попитах и извадих една книга със заглавие „Златни коси, бледи устни”.

-Ами явно представлявам голяма атракция – обясни Севилиа превзето – А всъщност никой не си дава сметка, че да си Орисана е огромна привилегия.

-Да, супер е – иронизирах я – Всички бленуваме да бъдем Прокълнати.

-Завист – спокойно отвърна тя и се заигра с възела на ризата. След малко го разви и пусна дрехата. Дантеленият й сутиен се издуваше от тежките, сочни гърди, коремът беше съвършено плосък и гладък. Оставих книгата и без да обръщам внимание на завистта, която ме обхвана, попитах:

-За какво говориш?

-За истинската същност на Орисаната – заяви Севилиа – За властта, която проклятието ти дава. За възможностите, които се откриват пред теб.

-О, да – отговорих – Разбира се. Ако гаджето ти не умре до двайсет и петото пълнолуние умираш ти. Тогава ще имаш чудесна власт и възможности.

-Ти, естествено, не знаеш много неща – надменно махна тя с ръка и пак си завърза ризата – Както всички останали. Не знам как да ти го кажа, Амара – изсумтя Севилиа сякаш името ми беше нещо, с което можеше да ме обиди – но не е задължително да умреш. Той може да го направи, не ти ли е хрумвало?

Изгледах я презрително. Изобщо не ми се занимаваше с нея, вече дори исках да си тръгвам.

-Точно така стана в моя случай. И сега с нетърпение чакам Планините да призоват душата ми. За да отида там... – по лицето й се изписа някакъв див, почти нереален копнеж, който превърна красотата му в маска - Където е истинското ми място.

Завладя ме призрачно желание да разбера всичко, желание, което изсмука цялата светлина и материя от залата. Останахме само аз и Севилиа, опиянена от мисълта за Ориста, разкриваща една съвсем нова гледна точка за Проклятието.

-Значи приятелят ти е умрял? – попитах тихо.

-Аз го убих – промълви тя, вперила златен взор в мен – Обичах го и затова го убих, за да можем да бъдем заедно до края на вечността.

-Какви ги дрънкаш? – изтръпнах – Няма да бъдете заедно.

-Напротив – отвърна Севилиа и преметна аметистовата си грива през другото рамо – Той вече ме чака.

В думите й имаше толкова смисъл, неразгадаем, но съществуващ, такава искрена в лудостта си вяра, че почувствах как по тялото ми пробягват тръпки.

-Разкажи ми за това – чух се да изричам – Сестра ми е в Планините, баща ми е мъртъв. Кажи ми какво в действителност се случва.

-Сестра ти е там? – попита Севилиа – Това значи, че любимият й е мъртъв.

-Да.

-Всъщност не – поклати тя красивата си глава – Ела, да застанем по-близо до прозореца. Искам да усещам близостта на Планините на Забравата.

Седнахме една срещу друга на малката маса и сложихме няколко книги пред себе си, за да изглежда като че ли ги обсъждаме.

-Какво се случи? – попита тя сериозно.

-Студеният дъжд – отговорих просто – Казваше се Велвет.

-Велвет вече не е мъртъв – каза Орисаната – Той е в Планините заедно със сестра ти. И ще остане там завинаги. Любовта им е преплетена с Проклятието и е вечна като самите тях.

-Но... как? – пророних – Видяхме го, той беше...

-Ако близките и приятелите на починалия узнаят, че тялото, което са погребали още същата нощ е станало и е оправило гроба, за да изглежда непокътнат, на момента биха получили удар. Но това се случва с всяка половинка на Орисана. Никой не умира наистина. Надигат се и отиват в Планините, за да изчакат там жената, осмислила живота им.

И Севилиа се разсмя – хладно, красиво, жестоко и звънко. Усетих как в мен нещо се продънва.

-Ами ако го кремират? – избърборих почти несъзнателно – Имало е и такива случаи.

-Кремацията не може да спре древната Магия. Тя е нищо пред Ориста и Проклятието. Прахта излита от урната и достигайки Планините, се превръща в този, който е била преди.

-Баща ми... – прошепнах.

-Не, мъртъв е. Нали той е бил Орисания. При това положение няма как да се е завърнал.

Тя впери очите си с цвят на старо злато в лицето ми и пак се усмихна. Виждах с мъчителна яснота всяка една съвършена подробност от външния й вид. Опитах се да преценя как се чувствах и единственото, което ми хрумна, беше че изобщо не съм уплашена. Изненадана, дори шокирана, но в никакъв случай изплашена. И знаех, че никога повече няма да се върна в „Драскачът”.

-Това е всичко. Винаги е било и винаги ще бъде така.

И тя се изправи изящно и ме остави да гледам след нея, докато аметистовата й коса се сипеше по гърба като водопад от скъпоценни камъни.

 

Следва продължение...