∞

 

 

Почти месец и половина след тези събития, седях на терасата заедно с Дотъм, Римън, Ливър и Малена и разглеждах някакви тестове за интелигентност, докато останалите трима играеха карти. Беше късен следобед, слънцето лееше златисто-виолетови лъчи към нас, но сянката на верандата бе прохладна и приятна.

-Влизам с десет – Римън заби цигарата си в пепелника и се облегна назад. Не вдигнах очи, подмамена от красивия му глас. Вече се бях научила дори да потискам поривите да го поглеждам. Държахме се съвсем нормално един към друг, дълго бяхме обсъждали разказите на сестра ми, но това беше всичко. Не се поглеждахме. Не се избягвахме, но и не се мъчехме да оставаме насаме. Прехвърлих още няколко въпроса и отпих от кафето. Ливър раздаваше карти, Дотъм и Малена се гледаха, а Римън палеше нова цигара. Полъхна безшумен вятър и донесе смесен аромат на парфюми и кафе. Отново се върнах на теста.

Сестра ми ни разказа цялата истина през онази вечер. Разказа ни как Орисаните се излекуват от болката когато идват тук, как с всеки ден се чувстват все по-добре, как книгите и ръкописите лъжат, как половината мъже, които сме видели, са пожелали доброволно да останат в Планините, за да споделят живота си с Орисаната, в която са се влюбили, как обитателите на Града на Орисаните живеят в сбъдната утопия, как могат да изпитват любов и не искат да напускат дома си.

-Ние не можем да се променим – добави Малена и вдигна очи към часовника. Беше два и половина – Тези ръкописи са пълна измислица. Ако си тръгна оттук, ще умра. Не мога да живея без Планините и Града на Орисаните.

В ума ми проблеснаха бялата усмивка на Севилиа и копнежа в очите й, когато говореше за Планините на забравата. Убедеността й, вярата, че там е истинското й място, сега ми се сториха още по-достоверни, още по-нормални и почувствах странно умиление, докато гледах червените очи и сапфирените букли на Малена.

-Познаваш ли Севилиа? – попитах – С дълга виолетова коса?

-Ааа... – усмихна се сестра ми и си оправи роклята – Да, тя ми е най-добрата приятелка. Какво момиче само! Отровила гаджето си, за да могат да бъдат заедно тук завинаги. Не съм виждала по-влюбена двойка.

Римън седеше и съсредоточено пушеше. Не изпускаше Малена от очи, но в котешкия му поглед нямаше и намек за желание.

-Не сте идвали в Града – смени Малена темата – Трябва да дойдете да видите как живеем. Даже още другата седмица ще ви поканя вкъщи, какво ще кажете?

-Вашата пазителка няма да ме пусне – ухили се Ливър и сестра ми премести огнения си взор върху него.

-Какво?

-Пазителката на тунела към Града ви го хареса и поиска да остане при нея, за да ни пусне да минем – побързах да обясня раздразнена. Усетих, че Римън ме поглежда и почувствах как изтръпвам. Пръстите ми затрепериха.

-О... – каза сестра ми – Интересно условие. Обикновено задава някакви трудни въпроси или гатанки.

-Този път обаче явно е предпочела да си има компания – каза Ливър замислено. Слънчевите лъчи падаха косо над зелената му глава и хвърляха меко сияние върху красивото му лице – Стори ми се някак нещастна. Но и много умна, разговорлива. Сякаш е живо същество.

-Не, Пазителката е просто статуя – усмихна се Малена – Но определено е умна. И много нещастна. Неподвижна и вкаменена, тя стои на едно и също място без възможност да се разходи или да докосне това, което иска да почувства под пръстите си... всички ми казват, че съм нейно копие.

-И на нас така ни се стори, но не искахме да... – оставих телефона и я погледнах – Смяташ ли, че има някаква връзка това с факта, че си станала кралицата на Орисаните?

Искаше ми се да доизясня докрай нещата и затова седнах напряко на шезлонга и зачаках отговора й. Малена кръстоса гладките си крака, при което те се показаха почти целите изпод бялата рокля и погледна към синкаво-лилавия хоризонт. Беше нереално красива насред безмълвната атмосфера и изобщо не бях изненадана, че Дотъм не може да отдели очи от нея. Ливър седеше от другата й страна и също пушеше с небрежно-приветливо изражение.

-Нямам никаква представа – най-накрая отговори сестра ми – Просто когато се появих, вички казаха: „Кралицата пристигна”. Никога не съм питала защо съм избрана за кралица и никой никога не ми е казвал.

-Според мен не е случайност – намеси се Дотъм – Няма как да е. Просто външният ти вид отговаря на пазителката на прохода, а тя изглежда като кралица. Може би дори са те чакали, знаели са за теб още преди ти да знаеш за тях.

-Има логика – съгласи се Римън и аз съвсем неволно вдигнах лице към него. Котешките зеници приличаха на две отвесни черни черти и ирисите му като че светеха. Дали имахме шанс да бъдем заедно?

-Статуята вероятно предопределя кралицата. Била си избрана от самото начало, преди даже да знаеш, че Планините на Забравата съществуват – и писателят изпусна дълга лента цигарен дим.

След вечеря Малена си тръгна, Дотъм отиде да я изпрати, а аз излязох на разходка с Ливър. Бях решила след два дни да сляза до Земята на Книгите, за да видя мама и да напазарувам на връщане. Честно казано, исках да избягам от Планините. Да усетя свободата на нормалната атмосфера, да чувам всичко около себе си, да се дразня от плача на бебетата, да долавям откъслечни разговори.  

-Добре ли си? – Ливър вървеше близо до мен, но въпреки това не чувах стъпките му.

-Да – отвърнах и го хванах под ръка. Носех млечносива тениска и дънки и ветрецът приятно полъхваше върху голите ми ръце, повдигаше косата ми и носеше аромат на билки и лунни лъчи.

-Напоследък не си говорите много с Римън... – предпазливо подхвана Ливър и леко ме притисна към себе си.

-Не знам защо изобщо говорим за това – въздъхнах – Какво очакваш да ти кажа?

-Знаеш какво искам да чуя от теб... но не се надявам да го изречеш – Ливър се спря и ме обърна към себе си. Стояхме насред миниатюрна горичка от Елмазени дървета. Луните разсипваха прашинки сребро навсякъде около нас и превръщаха нощта в странна смесица от ониксов мрак и кадифена светлина. С Ливър бяхме започнали да се натискаме почти всеки ден. Усещах, че той се надява, че студенината между мен и Римън го обнадеждава и изпитвах смътно чувство, че му правя мечешка услуга, когато му позволявам не само да ме целува, но и дори да ме опипва. Вдигнах очи към неговите и поклатих глава. Чувствах се гузна, виновна пред него. Но щеше да прозвучи много глупаво, ако му го кажех. Щеше да изглежда сякаш съм разглезена принцеса, която знае, че наранява някого, но не може да се лиши от удоволствието да бъде с него.

-Ела да се разходим към върховете – предложих и отстъпих малко назад, давайки му да разбере, че няма да се отпусна в обятията му.

-Хайде – съгласи се Ливър и тръгна с бодрата си, жизнена походка на весел, безгрижен младеж. Не можах да се сдържа и увих ръка около неговата, докато прекосявахме равната, червена поляна, за да стигнем до големите обли камъни, върху които често сядахме.

Ливър запали цигара и се подпря на коленете си, а аз легнах върху тревата и отправих взор към небето. Бездънната му обсидианова бездна, отрупана с трепкащи звезди ме поглъщаше и навяваше мисли за безбрежност и вечна, закономерна промяна.

-Какво правим още тук? – попита равно Ливър в мрака – Искам да кажа... Малена няма да се върне с нас в Земята на Книгите. Нали се оказа, че това е невъзможно. Физически е невъзможно.

-Даа... – проточих – Говорих с Римън за това. Той смята, че е добре да поостанем още малко, за да установим дали ще има някаква промяна в нея... но наистина, какъв е смисълът?

-Дотъм ще пожелае да остане с нея... като другите мъже.

Надигнах се и седнах.

-И аз си го мислех – отвърнах, като се взирах в едрия силует пред себе си. Огненото кръгче на цигарата му просветваше – Обича я прекалено много. Сигурна съм, че дори и да иска, няма да може да си тръгне. Малена го държи твърде здраво.

-А тя обича ли го? – въпросът бе някак наивен, някак детски, хармоничният тембър на Ливър звънна ясно в ехтящата тишина.

-Искам да кажа „да”. Но истината е, че въобще не знам какво чувства тя – признах – Мога само да се надявам.

-Права си – каза Ливър – Може пък и да разберем.

-Един ден – кимнах и седнах до него на плоския бял камък. Оставих го да ме прегърне и се притиснах в него. Когато ме целуна, устните му ухаеха на тръпчивия цигарен дим, имаха сладко-стипчив привкус и бяха много нежни, дори внимателни върху моите. Ливър се дръпна и ме погледна.

-Какво изпитваш към мен?

Сепнах се. През мен се стрелна особена, някак тръпнеща искра, заредена с електричество, вина и сладост. Бледите му ириси, посребрени от нощта шепнеха, приласкаваха, зовяха. Истината.

-Влечение – чух се да казвам – И определено желание.  

Стори ми се, че цялото ми лице, плюс шията и гърдите ми са избухнали в пламъци и почувствах силен порив да побягна. Ако беше светло, никога нямаше да успея да изтръгна тези думи от устата си. Тъмнината бе като придаващ увереност шал, който можех да сложа и да изрека мислите си на глас, да си призная това, което за нищо на света не бих казала през деня. Ливър мълчеше. Все още ме гледаше и като че се усмихваше.

-Това ми е достатъчно – промълви той и ме целуна. Споменът за нежната, почти ефирна целувка от преди малко се изличи под влиянието на осезаемото сладострастие, което се излъчваше от него. Ливър стегна ръце около мен, превърна ги в железни обръчи, изпи съпротивата ми. Бях сключила ръце зад врата му и несвързано си представях как огромна лавина стремглаво се спуска по заснежения склон и помита с невъобразима мощ всичко по пътя си.

Отлепих устни от неговите, за да си поема въздух, но той вместо да разхлаби стоманената си хватка около мен, спусна устни по шията ми и ме притисна още по-силно. Размърдах се в прегръдките му.

-Пусни ме, Ливър – казах спокойно.

-Този път не – ниско отвърна момчето и се помъчи да ме бутне назад върху камъка. Устните му отново откриха моите и почти ме захапаха.

-Пусни ме – отклоних целувката и се задърпах в ръцете му. Гласът ми бе станал с една идея по-рязък. Ливър леко отпусна ръце. С бързо движение се освободих от него и се изправих. Той остана седнал, вторачен в мен.

-Но ти сама ми каза, че ме желаеш – проговори Ливър. Звучеше учуден и съблазнително задъхан. Отметнах коса назад и скръстих ръце на гърдите си.

-Вярно е – признах – Но не тук, не сега, не веднага след като съм го казала. Как смяташ, че ще изглеждам, ако сега си легна с теб? Не, не мога да се унижа така. Хайде да се връщаме. Моля те.

-Да вървим – тихо проговори момчето и стана.

Римън седеше във всекидневната и четеше някаква дебела стара книга. Носеше само панталони. Очите ми пробягаха по мускулестото му тяло и когато вдигна поглед, аз твърдо насочих ирисите си към неговите. Потиснах импулса да пристъпя към него и весело го поздравих. И двамата чувствахме намесата на Планините между нас, и двамата усещахме раздвоението в душите си.

-Здравейте – усмихна се писателят и пак се зачете в книгата. Потискаща като тишината мъка се плъзна в гърдите ми и изпитах желание да се разплача и да избягам навън. В този момент Дотъм се появи зад нас и весело тръгна към кухнята, за да намери нещо за ядене. Тръгнах след него. Ливър се качи в стаята си, а в мен се загнезди тъпото чувство за смъртна скука и празнота.

-А, Амара – усмихна се приятелят ми над чинията – Как си? Има ли нещо?

-Няма нищо и това ме вбесява – седнах срещу него – Струва ми се, че никога нищо няма да стане.

-Но той те обича, трябва просто да говориш с него и да кажеш всичко, преди отново да получиш пристъп.

-Не знам дали ме обича – поклатих глава и усетих как очите ми се пълнят. Примигах нервно – Не знам изобщо дали вече изпитва нещо към мен, освен безразличие.

-Безразличие? – изсмя се Дотъм и врътна тютюневите си очи – Ти луда ли си? Знаеш ли какво става всеки път щом Римън разбере, че ще излизаш с Ливър?

Погледнах го, твърдо решена този път да не се разплаквам пред него. Мигах усилено, стиснала устни.

-Ревност! – почти изплю Дотъм и събра трохите от зелената си риза – Виждала ли си ревността в чистия й вид?

-Чувствам се безумно глупаво, че те занимавам с проблемите си – избърборих – Но няма с кого да говоря.

-Радвам се, че споделяш с мен – поклати глава Дотъм – Виждам, че страдаш и не знам как да ти помогна, освен като ти кажа да говориш с Римън.

-Знам – въздъхнах и си налях чаша сок – Но всеки опит за разговор завършва по един и същ начин. Знаеш ли, последния път му казах истината. Казах му, че го обичам... но той се промени, изстина, с него се случи това, което предполагам се случва и с мен, изкрещя, че не ми вярва. А съзнанието ми ту се проясняваше, ту пак се замъгляваше... беше ужасно... пак се скарахме, пак...

Млъкнах и изхълцах без да искам. Дотъм се изправи и внимателно сложи ръце на раменете ми. Червената коса беше паднала пред лицето му и той рязко отметна глава.

-Отивам да го доведа. Не ми пука вече – момчето отдръпна пръсти от раменете ми и се отправи към всекидневната. Останах неподвижна, вторачена в стъклената чаша пред себе си. Когато чух гласа му, даже не се обърнах. Остри тръпки заподскачаха в кръвта ми и прехапах устна. Римън седна срещу мен и лампата хвърли матов отблясък върху голата му кожа.

-Амара... – промълви той. Котешките му очи проблясваха с оттенъка на зрял лимон, вертикалните зеници, превърнали се в почти идеални кръгчета ме поглъщаха. Почувствах се слаба, безсилно влюбена, невъзможно привлечена.

-Кажи, Римън... – наведох се през масата, сякаш можех да достигна не само тялото, но и душата му.

-Отивам. Не можем да бъдем заедно, докато не открием начин да се преборим с обсебването – каза той и се подпря на дланите си – Затова...

-Не, няма да си ходиш! Няма да те пусна! – почти извиках, изплашена само от мисълта да остана тук без него.

-Не съм казал, че си тръгвам – почти се усмихна Римън – Не се отказвам от теб.

-А какво? – промълвих – Какво се опитваш да ми кажеш? Къде отиваш?

-Сафина  – пророни писателят и аз учудено вдигнах очи към него. Зад прозорците се спускаше кадифена нощ, посребрена от лунните лъчи.

-Какво е това? – попитах, след като мъжът не продължи.

-Цвете – обясни той – Чаят от него се използва именно за подобни случаи, в какъвто сме ние с теб. Влиянието на Планините на Забравата поражда раздвоение. Прочетох тук-там и разбрах, че Сафина може да се намери недалеч оттук. Поляните с цветето имат различни защити като например цветни духове, които се опитват да те спрат, но смятам, че ще успея да донеса някое и друго цветче.

-И какво ще се случи след като изпием чая? – отместих чашата и стиснах разтрепераните си пръсти между коленете си.

-Има две възможности, едната от които е преди да пием – Римън рязко се изправи и закрачи из кухнята – Или обсебването ще изчезне и ще бъдем заедно, или аз никога няма да се върна.

Сега вече и аз се изправих на крака. Чувствах как сърцето ми блъска в гърдите и кръвта пулсира във вените ми.

-Не – казах с висок, уверен глас. Пристъпих към Римън и посегнах да го прегърна. Той се дръпна като опарен. Ръцете ми паднаха като отсечени покрай тялото.

-Как така няма да се върнеш? – попитах със съвсем различен глас. Римън се приближи към мен и топлината на тялото му пропълзя на съблазяващи вълни към мен. Сега аз отскочих назад и с пълни със сълзи очи го погледнах.

-Вероятността за това е малка, Амара. Аз не съм някакъв тийнейджър...

-Ще дойда с теб! – безумно възкликнах, а сълзите се застичаха по лицето ми – Няма да ходиш сам!

-Напротив. Няма да позволя дори да припариш до поляните със Сафина.

-Нямаш право... не можеш да... – започнах да заеквам, объркана, ужасена, замаяна. Всичко беше изчезнало, светът се бе концентрирал в жълтите ириси на писателя срещу мен, в това, което изпращаше тръпки по кожата ми.

-Не, Амара. Няма да идваш с мен – нежно проговори той и се приближи така, че да усетя уханието на парфюма му – Не виждаш ли колко те обичам? Какво ще правя ако ти се случи нещо?

-Така ли? – отстъпих назад, внезапно ядосана – Така ли? А замислял ли си се какво ще правя АЗ, ако нещо се с случи с ТЕБ? – изкрещях, неспособна да се сдържам повече – Толкова те обичам, толкова вярвах в теб, смятах те за толкова силен и смел, БОГОТВОРЯХ ТЕ, А ТИ СЕ ОКАЗА СТРАХЛИВЕЦ! – изпищях, вече напълно загубила самообладание – Да, какво ти пука, нали ТИ ще си този, който ще забрави! Мъртвите са добре, не за тях трябва да се плаче, не те са нещастни! Някой друг остава след тях, някой остава със спомените, с мъката, с... ако умреш, АЗ ще остана ТУК и ЩЕ ПОМНЯ!

Млъкнах задъхана и се превих надве, точно както се случи и след нервния изблик пред статуята на Пазителката на прохода към Града на Ориста.

-Как може да ме наричаш страхливец? – промълви Римън с разтреперан глас – Как може да не разбираш?!

-Не искам да те слушам – прошепнах – Махай се, върви, намери глупавото цвете. Ако ни е писано да бъдем заедно, ще бъдем. Ако ли не – значи така е трябвало да се случи.

Римън безмълвно се взира в мен само няколко секунди преди да ме заобиколи и тихо да напусне къщата, в търсене на нещо, което можеше да означава любов или смърт или и двете едновременно.

Свлякох се на пода и дълго се взирах в нищото. Този път не се появиха нито Дотъм, нито Ливър, които да ме успокояват, но бях благодарна. Много по-късно се изправих и бавно тръгнах към стаята си.

„Спиш ли?”

Не очаквах отговор. Част от мен не искаше да получава отговор.

„Не. Какво има?”

„Ще дойдеш ли в стаята ми за малко?”

„Да”

-Дано не ти се спи много – проговорих, когато отворих вратата и видях Ливър на прага.

Той дори не отговори. Сключих пръсти в смарагдените му къдрици и го придърпах навътре в стаята. Тази нощ в мен нямаше и капка злорадство или мисъл за отмъщение. Не направих нищо напук на Римън, не изпитвах даже гняв.

Просто осъзнах, че Ливър никога няма да може да ми бъде просто приятел.

 

Следва продължение...