> ∞
>
>
>
>
>
> „Да заспя? И дума да не става... не мога, не мога да спусна клепачи дори за една секунда. Дразнещият корем се вижда от всички ъгли... Господи! Защо допуснах нещата да стигнат толкова далеч?”
>
> Така ме заварваше почти всяко утро, откакто навлязох в петия месец на бременността. Чувствах се вбесена, сърдита на целия свят. И ме болеше. Защото всяка нощ от няколко месеца насам, виждах Римън. Виждах моя Римън. Мъжът, когото обикнах и загубих. Бавно се надигнах и разярена от вида на корема си, влязох в банята, като ненужно силно тряснах вратата. Знаех, че ще събудя Сънсет, знаех, че малкото, ясно различимо коремче нищо не ми е виновно и въпреки това, бясна, аз реших, че най-доброто, което мога да направя, е да хлопна вратата на банята с всички сили.
>
> От огледалото ме погледна бледо, гневно лице. Тъмнозелените очи с кръгове и едва забележими торбички под тях гледаха бляскаво-ядосано, готови да изсипят всички сълзи, трупали се през нощта. Яркочервената коса се сипеше на пру ...