∞

                             

      

„Да заспя? И дума да не става... не мога, не мога да спусна клепачи дори за една секунда. Дразнещият корем се вижда от всички ъгли... Господи! Защо допуснах нещата да стигнат толкова далеч?”

Така ме заварваше почти всяко утро, откакто навлязох в петия месец на бременността. Чувствах се вбесена, сърдита на целия свят. И ме болеше. Защото всяка нощ от няколко месеца насам, виждах Римън. Виждах моя Римън. Мъжът, когото обикнах и загубих. Бавно се надигнах и разярена от вида на корема си, влязох в банята, като ненужно силно тряснах вратата. Знаех, че ще събудя Сънсет, знаех, че малкото, ясно различимо коремче нищо не ми е виновно и въпреки това, бясна, аз реших, че най-доброто, което мога да направя, е да хлопна вратата на банята с всички сили.

От огледалото ме погледна бледо, гневно лице. Тъмнозелените очи с кръгове и едва забележими торбички под тях гледаха бляскаво-ядосано, готови да изсипят всички сълзи, трупали се през нощта. Яркочервената коса се сипеше на пружиниращи, хлабаво-спираловидни масури, които (благодарение на многото старателни грижи) не бяха изгубили хубостта си, както се бе случило с лицето. Тялото ми си оставаше високо и едро, не бях качила повече от няколко килограма, но се чувствах подпухнала и натежала. По бузите ми вече се стичаха сълзи. Напоследък непрекъснато плачех. Най-малкото нещо беше в състояние да ме изкара извън равновесие и сълзите ми избиваха.

Докато си миех зъбите в ужасно настроение, чух как Сънсет става и тръгва към кухнята, за да сложи кафето (за мен чай). Когато отидох при него, облякла белия сатенен халат над нощничката, той веднага разбра, че съм плакала.

-Какво ти има, скъпа? Защо си разстроена?

Златно-оранжевата му коса беше разрошена като от вятъра, а долнището на пижамата – размъкнато. Преглътнах новите сълзи и се постарах да отговоря нормално:

-Добре съм, не съм разстроена.

Веднага осъзнах, че съм прозвучала по-неубедително от всякога. Сънсет ме взе в обятията си и, насочил нежни кървавочервени ириси към моите, промълви:

-Напротив. Плакала си. През последните седмици постоянно те виждам такава. Какво има?

-Събуждам се вбесена всяка сутрин – реших да зарежа преструвките и лъжите – Всяка сутрин, още щом отворя очи, усещам как се изпълвам с гняв. И когато се погледна в огледалото, става още по-лошо. Озверявам, откачам, просто не мога да се гледам.

Отново плачех. Притисках се в приятеля си и плачех, без да мога да спра.

-Всичко ме дразни. Цветовете ме дразнят, миризмите, говорът...

-Успокой се, любима, стига вече – Сънсет започна да прокарва ръка по гърба ми и да ме целува по косата – Това е от бременността. Нали и лекарят каза, че е нормално да се чувстваш зле в някои дни. Хормони са това, не е шега. Коремът ти расте, започва да тежи, мислите за раждането те угнетяват...

-Вярно е! – изплаках – Но аз се чувствам грозна, чувствам се дебела, непривлекателна, потисната и се страхувам от раждането! Искам да заспя, да се събудя с родилни болки, да ме упоят и да се свестя с бебе в ръце!

-Скъпа, това ще се случи. В петия месец си, остават само четири. И после ще се радваме на дъщеря си, забравили за тревогите – приятелят ми ме сложи да седна и започна внимателно да масажира раменете ми.

А, да. Забравих. Ще имам момиче. Желанието на Сънсет се бе сбъднало.

-Може би трябва да поговориш с терапевт? – предпазливо предложи той, но аз махнах с ръка.

-Не искам. Някакви луди психиатри няма да ми помогнат. Достатъчно ми е, че говоря с теб и мама. Вие ме разбирате. Говоря и с приятелките си, но не е същото. А представи си какво ще е да седна и да споделям на някакви непознати личните си проблеми.

-Добре, Амара. Знаеш, че можеш да говориш с мен по всяко време, нали? – Сънсет ме пусна и отиде да направи напитките. Когато кимнах, той добави – Какво ще правиш днес?

-Имам среща с Ниляна и Ралина – отговорих дрезгаво – После ще изпратя два превода на Университета за древни езици.

-Имаш нужда да се разведриш – одобри Сънсет, докато мажеше крем за мазане на препечената филия и редеше колбас отгоре – Искаш ли сандвич?

-Не, благодаря – поклатих глава и отпих от чая – Като го гледам ми се гади.

-Извинявай – той дръпна филията по-далеч от мен – Много съм несъобразителен.

-Няма нищо – усмихнах се, внезапно усетила, че гнева започва да се оттича.

Приятелят ми ме целуна на излизане, притисна ме към себе си и отново ми каза колко ме обича и колко съм красива. Оправих му вратовръзката и го изпратих с поредица от целувки по устните. Веднага щом затворих вратата, дъщеря ми ме изрита в ребрата и ме накара да въздъхна. Колко още? Четири месеца? На мен ми тежеше от сега...

Прекарах много приятен предиобед с приятелките си Ниляна и Ралина, с които седнахме в едно кафене на главната улица, а после се разходихме по магазините. Ниляна отново беше оставила Кипър на баба му, а Ралина нямаше притеснения от този характер. Тя беше също моя колежка, бъбрива и весела, падаше си малко клюкарка, но никога не говореше лошо за хората и имаше най-хубаво стоманенобялата коса, която бях виждала някога.

През цялото време, докато се разхождах, облечена в дънки за бременни и не много прилепнала млечносива блуза с дълъг ръкав под бялото яке, ме преследваше усещането, че не съм хубава както преди. Ботушите до коляно с почти равни подметки ме караха да се чувствам по-ниска и всеки път, в който се подхлъзвах на почти нищожната снежна покривка, ме обземаше необуздано чувство на гняв. Ниляна се опита да ме успокои, като ми каза, че до края на бременността се е чувствала отвратително грозна, но това не ми помогна особено. Опитах да игнорирам всичко и да се порадвам на свежия зимен ден.

Небето бе обагрено в пепелен, седефенобял оттенък, изпъстрен тук-там с лилавеещи оловни облаци, от които на пресекулки се откъсваха дребни снежинки. Земята на Книгите приличаше на голям сладкиш с лека бяла глазура, а от покривите капеха ледени шушулки, дълги по петдесетина сантиметра. Елмазените дървета, чиито листа не падаха през цялата година, бяха особено красиви сега, когато разноцветно блестящите им багри се покриваха с тънък леден слой, прозрачен като диамант.

Следващите няколко дни минаха спокойно. Римън изникваше в сънищата ми, разрушаваше сладките полубудни часове преди разсъмване и преди полунощ и настояваше за вниманието ми. Въпреки това, аз се научих да го изолирам в специална малка част на съзнанието си, изпращах красивия му образ в отредената му ниша и пропъждах копнежа и болката.

Няколко седмици по-късно, се бях отправила към поредната лекция на Сънсет в Клуба по литература. Беше четвъртък, седем часа вечерта, много студено. Улиците глъхнеха в зимния здрач, небето приличаше на оранжево-аметистова бездна, а дъхът на минувачите се рееше пред тях като сребриста пара.

Клубът по литература беше приятна сграда с няколко амфитеатрално организирани зали, в които се провеждаха лекции и беседи на всякакви исторически и литературни теми.

Залата не беше претъпкана, но имаше достатъчно умбрианци, за да се почувства Сънсет уважен. Самият той стоеше на подиума и подреждаше някакви листи пред себе си. Носеше черен костюм без вратовръзка и изглеждаше и по-красив, и по-зрял. Мъж с къса светлоруса коса ми отстъпи мястото си на последния ред и аз седнах с облекчение. Шестмесечният корем си е тежичък.

-Здравейте на всички – усмихна се приятелят ми към публиката, забеляза ме и усмивката му стана ослепителна – Добре дошли. Много се радвам да ви видя.

-Добър вечер, Амара.

За момент сърцето ми спря. Младият мъж, седящ до мен, когото изобщо не бях погледнала, внезапно се беше обърнал към мен. Разпознах на мига плътния, звучен глас, тъмнозелените къдрици и бледите ириси.

-Ливър? Какво правиш тук?

-Днес съм избрал да си поговорим за едно много важно събитие от историята на Умбра, което...

-Дошъл съм на лекция по история – усмихна се Ливър и ме погледна право в лицето. Изпитах сковаващо чувство, неопределено и необяснимо, когато очите му пролазиха по мен и любопитно разгледаха промяната във външния ми вид.

-Виждам, че си бременна – каза той много тихо – Честито. Да ти е живо и здраво. Момче или момиче?

-Момиче – промълвих.

-Но света е във война! Какво не им достига на мирилианците? Защо са обявили война на своите доскорошни съюзници?

Залата бе съвършено тиха, всички слушаха Сънсет, който се бе облегнал на катедрата и съсредоточено наблюдаваше публиката. Нямах никаква представа за какво говори.

-Защо не си в Планините на Забравата? – прошепнах – Нали трябва да си там, с Октавия?

-Разделих се с Октавия – отвърна спокойно Ливър. Беше небрежно кръстосал крака и полюшваше едната си лъскава черна обувка. Изобщо не се беше променил. Сякаш не бяха изминали десет години от последната ни среща. Носеше същата суетна красота както преди, къдриците му блестяха, а тялото му притежаваше същата мускулеста гъвкавост, която имаше, когато ме бе целунал за пръв път. Зад прозорците запрехвърча сняг. Една жена с буйна огненочервена коса и яркожълто яке зададе въпрос на Сънсет и той започна да говори с лека, доволна усмивка. Отново нямах идея за какво става дума.

-Как така си се разделил? Това, Ливър, е невъзможно!

-Напротив – промълви Ливър. Никой не ни обръщаше внимание. Или говорехме твърде тихо, или беседата беше много интересна – Абсолютно възможно е. Не се случва за пръв път. Не помниш ли, Амара, как сме го обсъждали със сестра ти? Как макар и рядко, е имало случаи, в които Орисана и обикновен умбрианец са прекъсвали връзката си?

Стори ми се, че столът, на който седя се клати. Внезапно лицето ми беше изстинало, а пръстите ми с дълъг, ярък маникюр бяха започнали да треперят. Ето още нещо, донесено заедно със загубата на Римън. Още нещо, което да ми напомня, че не всичко, което помня аз, го помнят и другите. Стиснах зъби и промърморих:

-Вече не живееш ли в Планините?

-Не, живея тук, в Земята на Книгите. Върнах се преди около две седмици.

-Но... какво се е случило? – недоумявах. Бебето подскочи в корема ми и аз неволно трепнах. На Ливър движението не му убягна.

-Трябва да го обсъдим на кафе. Хората вече ни зяпат, ние сме единствените, които говорят – прошепна младият мъж и действително, няколко души се бяха обърнали с гневни лица към нас. Сънсет се разхождаше по подиума и от време на време меко жестикулираше. Златнооранжевата му коса хвърляше сияние под изкуственото осветление.

Не чувах нищо от това, което казваше. Към края на лекцията бебето стана доста неспокойно, започна да рита. Размърдах се нервно, исках да си тръгвам. Освен това, от двайсетина минути не можех да спра да мисля за шоколадова торта. Почти ми беше лошо от мисълта за крехките блатове, щедро покрити с лепкав, сладък, тъмнокафяв крем.

-Е, какво ще кажеш? Ако си свободна в събота, можем да пийнем по едно кафе... или чайче – поправи се Ливър, като отново погледна към мен – И да си поговорим.

-Добре. Мога към три – избърборих безпомощно – В кафето до предишната къща на майка ми, става ли?

-Да – кимна той – Чудесно.

Малко по-късно, когато лекцията на Сънсет приключи и всички, както и аз, се отправиха към него, за да го поздравят или да побъбрят с него, Ливър изчезна, сякаш се телепортира. В един момент седеше до мен, а после го нямаше като че не бе присъствал. Стигнах до високия си, тънък приятел и докато го прегръщах, обсипвах с целувки и обяснявах колко е страхотен, мислите ми бяха съвсем далеч оттук.

Питах се защо Ливър се бе върнал в Земята на Книгите и как, по дяволите, е успял да се откъсне от Орисаните, знойни ръце на Октавия... мислех за деня, в който проведохме последния си разговор, за омразата, която се разгоря в мен тогава. Обърнах се към изхода на залата, но там вече нямаше и следа от него.
 

Следва продължение...