∞

 

 Още щом усетих у нея отговор на чувствата си, разбрах, че започвам да я обичам безсмъртно и дълбоко, че я искам само за себе си и че всичко, което ми се случи оттук нататък, ще е свързано с нея и ще се дължи на нея.

Наслаждавах се на моментите прекарани с нея без физически контакт, не прибързвах и въпреки страстта, която се разгаряше в мен, копнеех за онези сладостни, непредсказуеми моменти, които са дори по-вълшебни и от самите целувки,  в които устните са само на милиметри едни от други, без да се докосват, задъхани, дръзки и същевременно плахи, колебливи.

Почувствах с всяка една фибра на тялото си, че тя разбра на кого е посветено стихотворението ми. Видях го в тъмнозелените й очи, долових го в потрепването на красивия, силен глас. И тогава беше първият момент на умопомрачение. На прорязващо, остро като бръснач желание. Да я грабна в ръцете си, да я притисна до себе си, да впия устни в ухото й и с одрезгавял от страст глас да й кажа „Да, стихотворението е за теб, всичко, всичко е за теб!”.

Следващата творба отново се написа сама, отново изведнъж, сътворена сякаш от нечии друг разум, изписана от нечии чужди ръце. И въпреки това безкрайно моя. Всичко, което чувствах се изсипа през пръстите ми, удари се с екот в клавиатурата и се изписа на екрана под формата на любов. Запазих я в новата папка. В новата папка посветена на нея, носеща нейното име, дъхаща на невинност и огън.  

Докато превеждах ръкописите от староумбриански, нейният образ тлееше като живителен въглен, като пурпурна искра в мен, в гърдите ми, в разума ми. Мислех само за усмивката й, за блесналите ментови очи, когато й кажа, че съм намерил необходимата информация.

Да я видя, да я усетя до себе си, да доловя парфюма й... Ето за това мислех в нощта, в която започнах да се ровя из дебрите на Ориста и да търся изход. Вярвах, че и тя, някъде там, в лунната лятна нощ мисли за мен, усеща вълнението, докосва копнежа ми и откликва, сплита мислите си с моите.

Може би бих я убил в пристъп на ревност, може би бих я убил, ако я видя в ръцете на друг, може би бих й посегнал, помрачен от подозрения. Но после бих се влачил в краката й, бих й се молил като на божество – грешник, търсещ спасение, опрощение. И бих потънал, бих погинал, ако не получа светлината на очите й и меда на целувките й. Просто бих престанал да съществувам, защото би било непосилно да СЪМ някъде, където тя не може да ми прости.

Нощната лампа светеше, двете луни хвърляха среброто си в кадифеното небе, а аз стоях над ръкописите, погълнат от мисли за нея. Вече бях направил преводите и мислех да си лягам, да загася светлината и, погълнат от бледите нюанси на луните, да мечтая за нея, отмалял, безволев, сразен. Даже само да знам, че е  някъде там, че диша на някакво разстояние от мен, ми бе достатъчно да бъда щастлив, да проумявам смисъла на живота, да се опиянявам от представата за нея и да бленувам за очите й.

Бавно посегнах и угасих лампата. В стаята се просна сребристо-обсидианов мрак, матов като кожата й, невинно-дързък като погледа й, рязък като съвършения купидонов лък на устните й. Да спра да мисля за нея бе като да спра да дишам, да не си представям дъха й по тялото си, бе като да не знам кой съм. Изправих се и запалих цигара до отворения прозорец. Нощта беше в безмълвния си разгар, копринена и мека, топла и прохладна, свежа и задушна.      

Голямата Библиотека на Тайните. Тази мрачна, висока сграда би ми дала отговорите. Тя пазеше хилядолетни тайни, стари колкото Ориста, непредсказумени като Умбра. Планините на Забравата не се виждаха от дома ми, но долавях присъствието им като остатъчен мирис на труп. Не можеш да избягаш от него, не можеш да го забравиш, не можеш да го изличиш и с най-благоуханния парфюм. Там беше сестра й, там душата на Малена постепенно се поддаваше на съкрушителното разложение, а Планините ликуваха, кикотеха се в ониксовия мрак и пееха извечната, стара колкото света песен на Лудостта.

Защото има хиляди, милиони по-страшни неща от Смъртта...

Изгасих цигарата в пепелника и отидох в спалнята. Да заспя и пак да я прилаская в сънищата си, да я имам чрез тях, да я извикам в реещото си се съзнание и да я докосвам. Преди да си легна направих един кратък Ритуал за Спокойствие, кратък Ритуал за Сила и Ритуала за Себевладеене, включващ отвари и собствена кръв.

Леглото ме обгърна, а сребърните лъчи на луните погалиха кожата ми. Лежах в лятната нощ без завивка, опиянен от любов, възхитен, пленен, омаломощен. Ръцете й бяха по мен, устните й не се откъсваха от моите, бялата й кожа чезнеше в моята. С горчива сладост се приближавах до момента, в който щях да отприщя изтънчената, пречистена чрез страдание страст към нея и да вплета любовта в косата й.

Очите ми бяха затворени, а тя се рееше в здрача на клепачите ми, бисерна като утрото и златна като залеза. Видях се претопен в ръцете й, изцелен в очите й, ефирен в целувките й.

Заспах много късно, на границата между нощта и сутринта, заспах влюбен и лелеящ, заспах с нейното име на устните си.

После тя дойде при мен и всичко друго стана странно безцветно, сякаш карминът на косата й и изумрудите на очите й изпиха оттенъците и нюансите и заискряха подсилени и тръпчиви. Усещах самообладанието, за което бях извършил Ритуал, чувствах силата и устойчивостта. И се любувах на сладката болка от разстоянието помежду ни.

Жена ми ме напусна, когато разбра, че й изневерявам. Обичах я. Обичах и любовницата си. Преди да се оженя бях обичал още много жени. Но сега... Никога не се бях измъчвал, не се бях възпирал съзнателно и не бях забавял любовните си обяснения. Не се бях замислял и опиянен от красотата на някоя жена, я бях откъсвал като зряла ябълка. Обичах ги всичките. Страдах за всяка една от тях, когато си тръгваше от мен. Но сега нямаше да допусна ТЯ да си отиде.

Утрото беше свежо, прохладно и макар маранята над върховете да обещаваше поредния жарък ден, аз се разхождах ободрен и обновен. Тя щеше да ме посети пак днес, да се доближи още малко до съвършения миг на непринуденост, да постави на изпитание волята ми. Аз щях да се пречистя. Да пречистя и тялото и душата си чрез сподавяната, бавно разливана любов към нея и да достигна до най-чистите висини на катарзиса. Да докосна ефира на неостаряващата любов и да бъда повлечен, да бъда погълнат от изцелението.

Очите ни се срещнаха и разбрах, че един от онези безкрайни и кратки моменти на споделено влечение е напът да се сбъдне. Непоквареността, която светеше дълбоко в ясните й ириси повали духа ми на колене, сломи силата ми, обхвана сърцето ми.

Да не я обичам, означава да не съществувам.

 

Следва продължение...