∞

-Искаш ли да дойдеш с нас довечера?

Вдигнах очи към Дотъм и за момент се замислих. Вече една седмица не бях виждала Римън и бях почти откачила. В събота си бяхме уговорили среща в дома му и този път Дотъм щеше да дойде с нас. Но беше едва сряда и започвах да превъртам.

-С вас? – избърборих идиотски – Кои вас?

-С мен, Ливър и Мираел – отговори той весело, докато се качваше в колата. Запали двигателя, но не потегли, а остана да се взира изчаквателно в мен.

-Какво ще правя с вас? – усмихнах се – Три момчета и аз, единственото момиче.

-А, няма да си единствена. Мираел ще доведе гаджето си и понеже и тя не искаше да е сама като теб, аз реших да те поканя.

-Къде ще ходите? – попитах.

-На кино, да гледаме един супер як филм с бързи коли. Знам, че не е съвсем момичешко, но ще видиш, че е интересно. Има и някои доста горещи сцени – смигна Дотъм.

-Добре, навита съм – съгласих се – В колко?

-Значи ще сме с колата на Ливър, да знаеш. Ще дойдем да те вземем направо от у вас към осем. Става ли?

-Няма проблем – отговорих – Тогава ще се видим по-късно.

-Супер, хайде до довечера – ухили се момчето.

-Чао – помахах му и тръгнах към вкъщи, защото имах само три часа да се оправя за излизане.

Докато си изправях косата, казах на мама, че ще излизам. Тя ме погледна скептично и аз веднага схванах.

-Спокойно, нямам среща с Римън – завъртях очи ухилена – Ще ходя на кино с Дотъм, неговите приятели и още едно момиче.

-Добре – като че си отдъхна тя – Добре. И без това напоследък изобщо не излизаш. Прекарваш времето си или вкъщи или с онзи писател.

-Вярно е – признах неохотно и прокарах пресата надолу по дългия карминен кичур. Погледнах я в огледалото и видях, че се усмихва.

-Много си хубава – каза майка ми – Защо не сложиш и една очна линия? Ще изглеждаш чудесно.

-Да, мислех да го направя. Моля те погледни червилата ми и ме посъветвай кое да избера.

Облякох една бяла тениска с дълбоко деколте, която съчетах с тъмносини, почти черни дънки и сандали на платформа. Сложих тънка очна линия, фон дьо тен и най-яркото си червило. То беше в почти същия нюанс като косата ми и се получи доста наситен червен ефект, който щеше да привлича вниманието. Нямаше да се оплаквам.

Сребристата кола на Ливър спря пред мен и прозорецът се смъкна.

-Здрасти, Амара – подвикна Дотъм. Видях, че предната седалка е свободна – Седни отпред, че ние тримата тук сме си супер.

Вмъкнах се вътре и се разположих до Ливър.

-Здравейте – ухилих се и се обърнах към тях. На задната седалка се бяха натъпкали Мираел, гаджето му и Дотъм. Поздравиха ме и се усмихнаха.

-Готови ли сме? – попита весело Ливър – Амара?

-Да – нестройно отговорихме.

-Аз съм Ресина – обади се момичето и се наведе напред, докато колата рязко потегли.

-Амара – подадох й непохватно ръка – Приятно ми е.

-И на мен – звънко отговори Ресина.

Заприказвахме се и въобще не усетих кога сме стигнали до киното. Небето вече се покриваше с вечерна пелена от лилавеещи ефирни облаци. Слязохме и решихме да пийнем нещо в кафето пред киното, защото имаше още половин час до филма. Сега успях да огледам компанията. Ресина беше малко по-ниска от мен, по-слаба, с божествена лимоновожълта права коса и толкова черни очи, че не видях зениците й. Носеше черна рокличка до коляното, очевидно изобщо не се притесняваше, че не е размер XS (всъщност като я гледах, предположих, че е М. Сякаш има някаква огромна разлика... почти завъртях очи). Черната коса на Мираел бе прецизно пригладена назад, беше облечен в черна риза и тъмни дънки, а червените му очи гледаха хитро и някак лекомислено. Дотъм се беше издокарал с тъмносиня тениска и бели летни панталони. Последен в полезрението ми попадна Ливър. Беше навел леко глава над менюто с напитките и едва сега забелязах, че е много красив. Тъмнозелените къдрици на косата му приличаха на макарони и личеше, че полага особени грижи за тях. Всяко кичурче беше лъскаво, гладко, оформено. Нямаше да се учудя ако разберях, че си суши косата с дифузер всеки път и слага крем за къдрици. Лицето му беше добре избръснато, чисто, свежо. Веждите не бяха скубани (за щастие) но изглеждаха поддържани. Ноктите на ръцете му имаха форма, не бяха изгризани или пък пораснали и ръцете му изглеждаха меки и чисти. Очевидно момчето бе много суетно. Носеше бяла тясна тениска и сини дънки, а мускулите и ръстът му наистина си ги биваше. Вдигна очи към мен и аз побързах да се върна на менюто, за да не изглежда, че го зяпам. Ирисите му бяха почти в същия цвят като склерата и също както при Римън, погледът му бе странен, хипнотичен и малко зловещ. Но без вертикалните зеници.

-Е, можем ли вече да отиваме към киното? – попита Ресина, като сложи една банкнота на масата. Мираел я взе и й я подаде обратно, след което остави две банкноти за нея и за себе си. Тя не протестира.

Купихме си билети и се отправихме да си търсим местата. Залата не беше особено пълна и бързо открихме седалките. Ливър седна от дясната ми страна, а от ляво се оказа Ресина.

-Обичаш ли филми за коли? – обърнах се към нея. Тя намести пуканките между нас и се ухили:

-Само такива гледам – после завъртя очи от досада – Но какво да правя, Мираел е луд по тях, а щом мога да ги понасям, не виждам проблем.

Изсмях се и си взех няколко пуканки.

-И аз съм същата.

Филмът погълна изцяло вниманието на момчетата, докато аз едва се сдържах да не се прозина. Като изключим полупорнографските сцени, сюжетът представляваше безкрайна гонитба с ламборджини и ферари, имаше мацки в прилепнало облекло и мускулести мъжаги. Единственото, заради което можех да понеса филма бяха хубавите мъже на екрана. Обаче изобщо не съжалявах, когато финалните надписи се заспускаха по екрана и светлините блеснаха от всички страни. Ресина също изглеждаше облекчена.

-Сега къде ще ходим? – попита Ливър и аз изведнъж осъзнах колко звучен е гласът му и как дрезгавината на ниския тембър прелива в струящите звънливи нотки на тенора.

-Искате ли да отидем в бар „Кампари” до „Сладоледения блян”? – въпросът изскочи от устата ми преди да се усетя. С Лавена и Ниляна често бяхме ходили там за по един коктейл и на мен много ми харесваше. А и беше близо до Римън.

-Аз съм съгласна – обади се Ресина – Даже ако искате да отидем пеш, не е много далеч.

-Да, става – съгласи се Дотъм – Отиваме ли?

-Разбира се – кимна Ливър и дръпна Мираел – Хайде, братле, стига си зяпал гаджето си.

Мираел се разхили, а Ресина го млясна по устните и дойде при мен.

-Да ги оставим да обсъждат тъпия филм – тя подвикна при последните две думи и момчетата уж се намръщиха – И да си побъбрим за нещо по-смислено – отново наблегна на „по-смислено”.

Небето вече се изпъстряше със звезди, преливаше в ониксово черно и уличните лампи светваха една по една. Планините на Забравата не се виждаха от тази част на града и това беше истинско облекчение за мен. Горещината на деня бе отслабнала до приятно топла лятна вечер. Трите момчета ни изпревариха и аз и Ресина тръгнахме зад тях, хванати под ръка.

През целия път си говорехме за това как си поддържаме косите, какви лосиони за тяло използваме, какви цветове червило предпочитаме и има ли смисъл изобщо от пушенето. Аз смятах, че всеки който иска да пуши, имаше право да си пуши, докато Ресина се дразнеше от този вреден навик и се гордееше, че гаджето й е непушач. Бяхме минали на марки шампоани и маски за коса, когато пристигнахме в „Кампари”.

Вътре беше малко задушно, сравнително празно и доста приятно. Неонови светлини се кръстосваха по тавана, но музиката не беше оглушителна и стряскаща като в дискотека. Седнахме на едно уединено сепаре и започнахме да си избираме напитки. Момчетата заложиха на твърд алкохол, докато аз и Ресина се спряхме на бяло вино. На съседната маса имаше няколко момичета, покрай бара се въртяха двойки и като изключим тримата бармани и сервитьорите, това бяха всички посетители.

Ливър и Дотъм запалиха цигари, а Мираел заведе Ресина да потанцуват малко.

-Пушиш ли? – обърна се Ливър към мен. Поклатих глава и се усмихнах. Той остана известно време втренчен в мен, белите му очи произведоха странен, магичен, направо мрачен ефект върху психиката ми и аз седнах по-близо до него. В следващия момент покрай масата се завъртяха момче и момиче, тя се хвърли да прегръща Дотъм, а той плясна длан в неговата. Заприказваха се и аз и Ливър останахме в сянка.

-Тук е доста приятно – чух гласа му и се завъртях към него.

-Да, и на мен ми харесва. Идваме с приятелките ми често, за да пием коктейли или кафе.

-Не съм идвал до сега – усмихна се Ливър. Потънахме в неловко (поне за мен) мълчание. Той пушеше спокойно и бавно отпиваше от чашата си. Прииска ми се да кажа нещо, да разсея натегналата тишина между нас, но мозъкът ми не раждаше нищо. Ливър продължаваше да зяпа разсеяно наоколо, Дотъм разпалено обясняваше нещо на приятелите си, а Ресина и Мираел още танцуваха. Чувствах се страшно неудобно. Седях до едно от най-красивите момчета, които бях виждала и не знаех какво да му кажа. Стояхме, мълчахме и гледахме в различни посоки. Супер.

Тръгнахме си сравнително рано, защото беше делничен ден и въпреки че беше пил, Ливър каза, че ще кара и отказа предложението на Ресина да вземем такси. Отново седнах до него и отново се почувствах ужасно глупаво. Дали не му се искаше да се обадя? Дали не се чудеше защо мълча?

-Глупости, изпуших само няколко цигари – протестира Дотъм и се закикоти – Много си била чувствителна.

-Вониш – възмутена отговори Ресина – Смърдиш на кофа за боклук.

-Ти си луда – весело я пресече момчето – Напълно ненормално момиче. Какво ли е видял в теб Мираел?

-Няма да ти казвам какво и колко добре го прави – изхили се приятелят му, после чух някакво плясване, сякаш Ресина го беше пернала по бузата. И тримата избухнаха в смях, докато Ливър се подсмихна, а в мен се надигна желание да изчезна.

Оказа се, че ще слизам последна. Тримата глупаци се изнизаха кикотейки се от колата, подхвърляха закачки, обиждаха се на шега, Дотъм дори пропя. Останах сама с Ливър.

-Накъде да карам? – попита той меко.

-Оттук направо, после покрай „При Верония” и оттам към кафене „Блясък” – отговорих – Ще сляза на кафето, живея точно зад него.

-Добре – кимна Ливър. Пак настъпи тишина. Струваше ми се, че между нас има нещо неизречено, нещо премълчавано. И се чувствах като идиотка без каквато и да била причина.

-Благодаря, че ме докара. Приятна...

-Чакай – прекъсна ме Ливър – Не можеш да отидеш сама до там. Много е тъмно.

-О, няма нищо страшно, къщата ми е точно отзад – избъбрих.

-Ще те изпратя – твърдо каза Ливър – Искам да видя, че влизаш.

-Добре, благодаря ти – усмихнах се.

Слязохме и тръгнахме един до друг в мрака. Планините на Забравата очертаваха рязка, тъмна линия на фона на нощното небе. Двете луни грееха някак измъчено и не успяваха да пробият плаща на нощта.

Прозорците на дома ми светеха. Мама пак ме чакаше.

-Ето – казах – Тук живея аз.

-Супер – отговори Ливър – Сега вече съм сигурен, че ще се прибереш. Не можех да те пусна сама.

-Благодаря – завъртях лице към неговото и тогава нещо ме бодна през корема. Тези къдрици... и хипнотизиращият бял поглед... В мен потрепна смътен спомен.

-Ами тогава лека нощ – каза Ливър и понечи да си тръгне, но аз се обадих:

-Да не би да се познаваме отнякъде? – прозвуча толкова тъпо, че съжалих, че изобщо си бях отворила устата.

-Всъщност да, познаваме се – момчето се обърна изцяло към мен – Чудех се дали ще си спомниш, но с теб сме учили заедно в началното училище.

-О, боже – усмихнах се – Чак сега загрявам. Не бяхме ли в един клас?

-Точно така – ухили се той – И аз едва те познах. Дори не бях сигурен, докато не ме попита.

-Извинявай, че... – смутолевих, но Ливър ме прекъсна:

-Няма за какво. Радвам се, че те срещнах. Трябва да отбележа, че си се променила много оттогава и промяната определено е положителна.

Почувствах смущение, каквото отдавна не бях изпитвала. Заедно с него в гърдите ми се накъдри вълнение и балонче смях се пукна иззад устните ми.

-Благодаря. И ти доста си се разхубавил – изрекох преди да се замисля. Ливър се усмихна.

-Мерси. Е, лека нощ, Амара. До скоро.

-Лека нощ, чао – отговорих и се загледах във високият му силует, който плавно се отдалечаваше. Няма да крия, че се почувствах поласкана от комплимента му. А и към това се добавяше фактът, че Ливър беше ужасно красив, наистина привлекателен и доста мил. Усмихнах се на себе си в мрака и пак погледнах в посоката, в която се бе отдалечил. Почти не си спомнях как е изглеждал в началното училище, но помнех себе си. Слава богу, че сега ме видя. Сега вече изглеждах както трябва. А това, че Ливър го забелязваше, наистина ми повдигна настроението и самочувствието.

Облегнах се на стената и пъхнах ръце в джобовете на дънките. Свеж ветрец повдигна косата ми и полъхна приятно около шията ми. Още не се бях напълно отказала да спася Малена. И знаех, че няма да се откажа.

С трепет помислих за съботата, която щях да прекарам с Римън. Побързах да се прибера и да си легна, защото знаех, че колкото по-бързо заспя, толкова по-бързо ще дойде утре, а утре беше с един ден по-близо до срещата ми с Римън.

Заспах лесно, обърната на една страна, почти изцяло отвита и поканих в съня си мъжа с бронзов загар, мъжа с хипнотичния поглед, мъжа, когото обичах.

Следва продължение...