… остави ме тук завинаги…
(едно меланхолично отклонение)
И пак – защо свършват красивите неща? Нима само за да липсват?
Мила моя прекрасна зелена, остава толкова малко от теб… Какво ще правя без теб, любима…:(
Ето, сега слагам още една щипка в бонга, поднасям огънчето и дърпам… Поемам те в себе си, поемам те красива и тъжна и толкова ще ми липсваш на сутринта…
Задържам те в себе си, задържам въздуха си до последно, задържам го така, че ако не го изпусна точно сега, ще отлетя нанякъде, в главата ми е синьо, и лилаво, и розово, и всички тия цветове напират в главата ми ярки и ако не те изпусна, ще ме погълнат напълно.
Изпускам… Но не излиза дим, дръпнах здраво, но не излезе дим. Целият е разтворен в мен, абсорбирал се е от почернелите ми бели дробове. Колко страшно… Колко страшно ми става като си представя, че катраните не се махат никога, стоят си в дробовете ни залепнали, втвърдени и канцерогенни, и единственото, което можем да направим, за да ги заличим, е да трупаме още, и още, и още ...