Така се чувствам всеки ден... Разкъсана.

Няма нищо по-красиво от измореното лице. 

Очите се затварят от само себе си, трябва ти усилие да ги държиш отворени.

Не дишаш въздух, а вдишваш издишванията на хората около теб.

Като си погледнеш отражението, не се познаваш вече.

Душата ти е смачкана като лист с неоценена поезия.

А сърцето жадува за още...

Сърцето е вечния пътник към вечността, то те кара да искаш да бъдеш нещо повече от себе си. 

Кара те да излизаш извън рамките.

И точно когато си мислиш, че се е наиграло и си мислиш, че си го задоволил,

то те предава.

Сърцето е коварно нещо. 

И мисълта за  него ме кара да настръхвам.

И да се блъскам в стената като лястовица. И да падам на пода и да крещя.

Да обичаш не е проста работа, не е като сърцето - две предсърдия и две камери и вечното туп... туп... туп...

... докато и то не се измори.