Голямата бяла яхта беше закотвена срещу селището на туземците. Но то беше празно. Всички бяха избягали, уплашени от пристигането на непознатия, плашещ със странния си вид, кораб. Още повече, че от него спуснаха две лодки, пълни с хора и вързопи багаж. Пристигналите разпънаха две палатки – грамадна – в която се разположиха моряците, и по-малка – за наемателя на яхтата, наричан от останалите учтиво „мистър Робъртс“.
Всъщност, не се наричаше така, но името му се стори подходящо за това приключение. Подхождаше и на изтънчения му вид – бял костюм, шарена вратовръзка, лъскави обувки, които дори пясъкът не успя да направи ежедневни.
Иначе – сегашният мистър Робъртс беше известен с десетина имена, използвани при многобройните му авантюри. Две години търси фараонска гробница в Египет, а когато я откри – изчезна заедно с почти всичко намерено в нея. Фактически – със златните и сребърни украшения, скъпоценните камъни, ритуалните фигури от слонова кост.
След разпродажбата на намереното, тръгна по дирите на съкровището, заровено нейде из карибските острови от прочутия Ле Мангие. Отне му година /и живота на двама от експедицията, както и няколцина от работниците/, за да намери скривалището в странен кладенец. А после му трябваше само една нощ, за да изчезне с него в океана заедно с корабчето, изоставяйки наетите работници и съдружниците си.
Неуспешно се опита да открие Златния град – Ма Ноа, но пътем попадна на част от укрития откуп за Атахуалпа. И пак навреме се скри от търсещите го полицаи от Бразилия и Перу.
Сега искаше да разбере каква е тайната на Острова на Съдбата. Усещаше, че там съкровище няма, обаче… Названието – гръмко, заплашително и същевременно странно, го привличаше. И обещанието за страховития му жител… Ако залови странното същество… Кинг Конг ли, дракон ли, гигантска змия ли – дори препарирано, то щеше да събира публиката и да носи пари и слава…
На втората сутрин цялата група моряци, водени от мистър Робъртс, тръгна към стената. Оглеждаха я внимателно, но никъде не откриха дори процеп между гигантските камъни. После се запътиха покрай нея, на изток, където вече беше минавал старият моряк – внимателно проследяващи за възможен проход. За всеки случай. Мистър Робъртс обичаше да изпипва нещата.
Привечер бяха убедени – стената е незаобиколима от тази страна. Стигнаха до залива с акулите, двама моряци опитаха да се гмурнат, но бързо се върнаха – изплашени от неизвестността и акулите, които като глутница хищници се устремиха към първите плясъци във водата…
Върнаха се в празното селище.
На другия ден тръгнаха в обратната посока…
И, както се надяваше мистър Робъртс, стигнаха до вратата. Гигантска, извисена до сами горната част на стената, тясна – колкото да минат два коня един до друг.
А до вратата – лостовете…
Робъртс провери оръжията, с които предвидливо се беше окичил – автомат, два пистолета, а в ботуша остра кама. Плюс мачетето, което застрашително се люлееше на пояса му.
- Отваряйте! – викна той.
Трима моряци започнаха да въртят лостовете, останалите насочиха дулата на пушките към вратата…
И – нищо…
Вратата просто не помръдна – въпреки всички усилия на тримата. Не помогна и включването на още неколцина. Лостовете просто се изплъзваха от ръцете на мъжете…
Отдръпнаха се и зачакаха какво ще реши младият мъж. А той внимателно огледа стената и…
Чу се изтракване, лостовете сами се раздвижиха, вратата бавно се отвори.
Всички се заковаха. Цевите се насочиха към зейналата врата, някои залегнаха, други потърсиха прикритие зад стволовете на палмите.
Мистър Робъртс остана на място, само в ръцете му се озова автоматът, насочен заплашително напред…
Никой не излезе…
През вратата се виждаше зелена поляна, изпъстрена с цветя. А подобни от тази страна на стената нямаше. Нямаше и къщи – освен колибите на туземците. От другата страна се извисяваше приказен дворец – с куличките, полуовалните прозорци, въздушни мостове, веещи се знамена…
Феерична картина – детска мечта…
Мистър Робъртс даже не мигна. Беше видял какво ли не, беше слушал легенди и митове, очакваше всичко, което нормален човек не би очаквал.
Вдигна лявата си ръка – знак за внимание. После посочи към вратата.
От която се появи дребен човечец, в мантия, обшита със звезди, висока остра шапка с полумесец на върха. Изобщо – вълшебник като от илюстрация към детска приказка…
Човечецът се поклони:
-- Заповядайте, мистър Дженкинс…
Робъртс или Дженкинс – каквото и да беше името му, изненадано отпусна автомата. После отново погледна през отворената врата. На поляната вече изникваха красиви кралски шатри, пред тях се разпростираха килими, върху килимите се появяваха кресла, възглавници, ниски масички…
- Заповядайте! Добре дошли, господа! – покланяше се човечето.
Въпреки че бяха предупредени, моряците се отпуснаха. Някои дори тръгнаха към вратата, но сухото изкашляне на Робъртс/Дженкинс ги закова.
- Кой си ти?
Човечето отново се поклони.
- Наричат ме всякак. Но да приемем най-често споменаваното ми име. Аладин…
- Аладин? – дори стегнатият млад човек се озадачи – Оня? От приказките?
- Сър, роднини сме. И носим едно име… - след което отново се разкланя – Добре дошли в двореца на Съдбата…
Робъртс/Дженкинс застина озадачено.
- Съдбата? Какво имаш предвид?
- Просто така се нарича господарката, сър. Съдбата…
С някакви приказки за съдба, орис, Божии повели, морал – никой никога не бе уплашил Робъртс. И сега не трепна - огледа внимателно ширналата се ливада, после тръгна към шатрите. Около креслата и възглавниците пърхаха прекрасни девойки. Едновременно чисти, светли, невинни, излъчващи неприкрита сексуалност и жажда за отдаване. На този, който пръв ги погледне. А може и на следващия. И следващите…
Отзад, с леко приведени глави, облечени в ориенталски дрехи, стояха изправени и готови да изпълнят всяко желание красиви младежи. Някои държаха делви с вино, други подноси с всякакви сладкиши, трети просто бяха готови на всичко…
Моряците не издържаха зова на плътта и се втурнаха напред. Като гладни хищници се мятаха върху момичетата, а някои – без подбор, готови на всичко за всичко, събаряха младежите…
По възглавниците се затъркаляха знойни тела, сластни викове оттекнаха в стените на двореца, атмосферата сама засвири на невидими струни покоряваща любовна песен…
Единствено младежът спря до голямо кресло, погледна небрежно момичетата зад него, после кимна и седна внимателно. Нищо! Всичко беше наред…
Ако, разбира се, е нормално човек да попадне в приказка--
© Георги Коновски Все права защищены