Виктор се въртеше в просъница в тясната кушетка. В стаята беше тъмно, едва различаваше очертанията на предметите, щорите на остъклените стени бяха спуснати, едва-едва проникваше безцветна светлина от неоновите лампи в коридора. Имаше часовник на стената-във всяка болнична стая има часовник. Този тук бе овален, със стрелки, но тъмнината му пречеше да види колко е часът. Може би към полунощ. Времето нямаше никаква стойност.

Като че бяха забравили да му дадат приспивателни и така бе по-добре. Той въздъхна и се втренчи в тавана. Казаха, че е четвъртък, губеха му се часове, дни. Къде бе ходил, какво бе правил всичките тези дни, изминали от миналата събота, нито щеше да им каже, нито да му повярват. Опита се. Наистина се опита да сглоби някаква версия, после се отказа. Беше сигурен, че знае какво прави.

Никога не са били необходими огледала. Всичко бе илюзия, която му даваше правдоподобно обяснение. Той просто бе губил съзнание, беше минавал границата. А сега може би дори това не се налагаше да го прави.

Продължи да се върти ту на една, ту на друга страна, накрая седна в леглото. Мониторът си писукаше тихичко, намален съвсем. Почти никакъв друг звук. Без шум от непрекъснат трафик, който чуваше всяка нощ в дома си през последните двадесет години, тук сградата изолираше всичко. Може би само някакво шумолене на клони, удрящи се в стените отвън, като че имаше буря.

Разчеса ядно мястото, където бе забита иглата на системата.

Границата между това, което искаш, и това, което ще стане. Не е пропаст, която трябва да прескочиш. Само тънко парче стъкло, впило се в плътта.

Граница, не по-дебела от дъх, нали? Нали нея търсят всички?

Острието, прерязващо вените-единственият начин да държиш съдбата в ръцете си.

Беше се провалил, бяха го върнали. Но вече знаеше как да го направи, за да не му попречат.

Няма други реалности, няма друг свят отвъд огледалото, освен ако не го искаш толкова, че да го създадеш.

……………………………………………………………………………………………

Пробуди се от нечии ръце, които го местеха, обличаха, опипваха, опитвайки се да го свестят. Повдигаше му се. Закашля се, опитвайки се да потисне този порив. Глъчка, далечен шум, които ехтеше във сводовете на банята, игра на светлината на запалените факли, лице надвесено над него.

- Хайде, вдигнете го! - нареди един глас. - Виктор, чуваш ли ме? Можеш ли да вървиш сам?

Изобщо не искаше да говори, да се движи, дори да диша. Сякаш всичко това му бе познато. Дежа-вю. Сън, дошъл от друго съзнание в неговите очи.

Изправиха го силни ръце и той се облегна на тях. Косата му бе мокра, но нахлузената горна дреха-не, защото явно не бе негова. Забеляза, че китките му са превързани с парцали. Колко време е бил в несвяст? Може би шест-седем часа, защото бе нощ. Но нямаше начин да са толкова. Кръвта му би изтекла много, много по бързо. Или някой друг преди това го бе превързал? Малкият музикант може би. Имаше чувството, че времето се е разтегнало по начин, който не можеше да си обясни.

Младежът пред него беше Джошуа.

- Какво… става? - объркано попита Виктор, усещайки напрежението в залата. Някъде далеч се разнасяше тропотът на бягащи крака.

- Бунтовниците нападнаха двореца - бързо обясни той. - Няма време за приказки. Ще те изведа оттук. Можеш ли да вървиш?

Виктор се опита да направи крачка, залитна и се подпря на рамото на Джошуа. Вгледа се, приближавайки лице към неговото. Бледа кожа. Сиви очи.

- Джордж е прав. Толкова си приличаме - прошепна той.

Младежът с качулката се дръпна, но не успя да се отскубне от хватката.

- Не виждам никаква прилика. Ти си решителен и смел, и всички те имат за водач. Мразя те, Виктор! И ти стана герой като баща си! Изведете го оттук, по-бързо, хайде! - нареди с висок глас той и мъжете ги разделиха.

Поведоха го нанякъде, излязоха в един коридор. Тръгнаха напред, а оттам се чуваха звуци от схватка. Дворецът гъмжеше от войници, от бунтовници, от бягащи хора, имаше дим - пожарът бе неизбежен при толкова много свещи и факли. Разбраха, че са объркали посоката. Двама стражи се изпречиха пред тях и ги нападнаха. Единият от мъжете се опита да защити Виктор, но вторият войник го посече. Младежът загуби равновесие и падна в нишата на един прозорец. Видя двора долу, озарен от светлина, сред цветните лехи се вихреше клане. Той изпълзя встрани. Видя, че и двамата бунтовници са мъртви, а войниците тичаха с кървавите си оръжия в ръце нататък по коридора. Може би го бяха помислили за мъртъв. Струя кръв го бе опръскала през гърдите. Този път не можа да сдържи гаденето и повърна конвулсивно в ъгъла. Притъмня му пред очите, обля го лепкава студена пот. Значи така миришел страхът от смъртта? Такъв бил вкусът му? Толкова по-противен от нежното, почти любовно докосване на острието по вените му, докато бе в прегръдките на Лионард.

Пролази към единия от убитите, без да се надига от пода, взе меча от ръката му и с препъване, подпирайки се, последва войниците.

 ..............................................................................................................................................

 Джошуа се гмурна в морето от блъскащи се тела в средата на голямата зала. Видя кратки, грозни схватки. Нямаше място за размахване на оръжия, бунтовниците нахлуваха сякаш отвсякъде, но бяха малко, зле въоръжени защитени хора.

Десетина трупа вече лежаха на пода, а новопристигналите войници още не можеха да разберат какво става. Беше почти оглушен от грохота. През една разбита врата проникваха пламъци, цяло едно крило на двореца гореше. Той се втурна натам. Вече не беше с дрехи, подходящи за началника на тайната полиция и въпреки това някои може би го разпознаха. Обикновените стражи обаче не, бяха подкрепления от други острови, дошли да потушат гражданската война. Посрещна го буря от удари. И той им отвърна.

По стоновете и кръвта по острието и дланите си разбра, че поразява целта, веднъж или два пъти усети чуждите оръжия да разсичат дрехите му. Провря се през мелето и хукна по горящия коридор.

Когато стигна до търсената врата, рамката ù вече гореше. Ужасът, яростта, които го бяха завладели, му дадоха сила да я избие с рамо. В стаята нахълта разярен, задъхан, с кървав меч в ръката и развеяно парцаливо наметало с тлеещи краища. Ъглите вече горяха, той се огледа в задименото помещение - стаята на Гейбриъл. Имаше само един бунтовник, изправен пред подиума с голямата арфа. Видя как непознатият замахва с брадва, унищожавайки инструмента. Някой свит на пода изпищя.

- Хей! - извика Джошуа и закрачи натам, но пушекът го задави и го накара да закрие лицето си с опакото на ръката. Нямаше да стигне навреме.

Гейбриъл се сви пред каменното стъпало. Едра тъмна фигура се надвесваше над него, непозната, кошмарна. Парчетата от арфата бяха разпръснати около него, струните-скъсани и нагърчени, потрепваха от удара си в пода. Арфата! Неговата арфа! Онзи държеше огромна брадва, вдиганата високо, брадва, по която имаше съсиреци кръв!

- Аз не съм от тях - изхленчи момчето, гледайки с огромните си ужасени очи. - Не съм...

- Знам. Ти си малката курва на Лионард...

- Моля те! Недей! - беше се свил на жалка купчинка, облечен само в дълга бяла нощница, с разрошени от съня руси коси, стреснат, подгонен като зверче от леговището си.

Бунтовникът се озъби.

- Затвори очи.

Малкият се подчини. Чу как брадвата изсвистя, после още някакъв звук. Който го ужаси още повече. Нищо не мислеше, нищо не усещаше, чуваше само онзи противен разкъсващ звук, който сякаш продължаваше безкрайно. Нещо тежко се стовари на пода, много, много тежко, момчето трепна и продължи да стиска очи, захлупено по лице на камъка.

- Ставай - беше друг глас, познат глас.

Отвори очи и видя Джошуа, изправен като зловещ мрачен бог с горящо наметало, стиснал меч в двете си ръце. Острието беше наведено надолу, младият мъж дишаше тежко, гледаше хлапето с непоносим пронизващ поглед. Другият бунтовник лежеше в локва топла кръв на пода, а брадвата бе отхвръкнала на крачка встрани.

- Сам ли си тук? - викна Джошуа. - Лионард не е ли с теб? Изчезвай от тук веднага!

- Ти си дошъл заради мен, Джошуа?! А аз си мислех, че ме мразиш...

- Махай се! Спасявай се, ако можеш - запъхтяно нареди другият.

Гейбриъл пропълзя към строшената арфа.

- Видя ли? Видя ли какво направиха... Истински животни! - изплака той. - Но ти се върна, Джошуа, върна се. Сега всичко ще се оправи, нали? - погледна го през рамо с умолително лице.

- МАХАЙ СЕ! - изкрещя младежът и избяга от стаята, хвърляйки съсипаното си наметало.

Гейбриъл ахна удивено, задави се от сгъстяващия се дим и се повлече на длани и колене по-далечеотгорящите мебели.

- Къде е? Накъде тръгна лордът? - крещеше Джошуа, приклещил в ъгъла една от сънените истерични камериерки, които се опитваха да избягат през помещенията за слугите. Момичето беше на неговите години, наметнала някакъв шал върху безформената си нощница. Други две жени вече напускаха коридора. Тя ги проследи с поглед и се загърчи отчаяно в ръцете му.

- Не знам! Пусни ме, моля те! Виж какво става! Пусни ме!

Той я зашлеви с все сила през лицето, чу как зъбите ù изтракаха и долната ù устна прокърви. Никога досега не бе правил подобно нещо. Както и никога не бе убивал.

„Виж какво става!“

Виждаше го. Единственото, което искаше, бе тази лудост да свърши по-бързо.

Тя изпищя и се сви.

- Лионард! Къде е?

- Видях го… видях го преди време да отива към тронната зала. Сега ще ме оставиш ли?

Миг по-късно вече нямаше никой пред нея.

....................................

още малко и ще видим какво има от другата страна, кой за какво се е борил и заслужава ли си ;) коментирайте, критикувайте :)