"Алеята със статуи от кал вдървена -

като отсечени дървета.
Много от тях познавах лично. Други
за пръв път виждам. Те явно богове са
на местните гори и езера, пазители на тишината
или - съсиреци от чужди и за мен неясни спомени.
Колкото до женските фигури  - на нимфи и т.н. - те
незавършени изглеждат като мисли
и даже тук, в настъпилото бъдеще, опитват
да си запазят статуса на гостенки.
Нито лалугер ще изскочи на пътеката,
нито пък птица ще се чуе, още повече - автомобил:
бъдещето е панацея срещу всичко,
което има свойството да се повтаря.
Като в ергенско жилище разхвърляни са по небето
облаците, обърнати наопаки
и тук-таме по гънките изгладени. На бор мирише -
тази субстанция бодлива на местностите непознати.
Стърчат сред мрака изваянията и чернеят
от близкото - със себе си - съседство, от пейзажа
тъй безразличен спрямо тях.
Заговори кое да е от тях и ти
по-скоро би въздъхнал, отколкото потръпнал,
щом гласовете им познати чуеш, щом дочуеш
нещо като "не е от теб детето"
или: "Донесох срещу него, но от страх,
а не от ревност" - дребни с двадесетгодишна давност
тайни на слепите сърца,
обзети от нелепия стремеж за власт
над своите себеподобни, без да забелязват
тавтологията. Най-добрите между тях
и жертви бяха, и палачи.
Хубаво е, че чуждите спомени
и в твойте се намесват. Хубаво е,
че някои от тези фигури за теб са
външни лица. Все пак присъствието им намеква
за други събития, за друг вариант на съдбата -
не най-добрия, може би, но без съмнение един от тези,
които си пропуснал. Това освобождава
не толкова въображението - паметта
и то задълго, ако не завинаги. Да разбереш,
че са те лъгали, че абсолютно
са те забравили или, напротив,
че и до днес те мразят - е крайно
неприятно. Но да си въобразяваш, че си център
на най-невзрачната вселена,
е неприлично и непоносимо.
Рядък,
а може би единствен посетител
на тези тук места, аз мисля си, че имам
право да описвам, без да украсявам
видяното. Това е тя, нашата малка Валхала,
нашето здравата запуснато имение
във времето - със шепа вписани в регистъра души
и със селения, където за наточения сърп
кой знай какъв мегдан да се разшета няма
и където кръжащите наоколо снежинки са
ни пример

за поведение във вакуум."

Когато окото ми попадне върху поредната жалка римушка на човече с име N, което стихоплетства, просто защото вече другояче не може да съществува и стихоплетстването е неговото трайно агрегатно състояние, ми става тъжно за Нейно Величество Поезията и си препрочитам цитираната по-горе творба, която поне за мен е еталон за чистокръвна поезия. Ще побързам да успокоя нечии озлобени дребни душици. Този текст не е мой и не искам да бъде. Но искам той да е мерило за поезията, която поставям като изкуство дори и над музиката. Няма нищо по-тъжно и отвращаващо от съчинената поезия. Тази, в която не е вложено и милиграм чувство, а е едно наредено лего от римувани метафори. Защото тази поезия е мъртвородена. За жалост за истински стойностната поезия трябват сетива, с които не всеки се ражда, ала с които може би някои се прераждат. Но както е казано:

"За всеки влак си има пътници!"

И нека тези пътници живеят със заблуждението, че подобни съчинителства имат нещо общо с  поезията, защото на принципа:

"С един куршум - два заека!"

истинската Поезия отсвирва, както подобни "поети", така и евтините им почитатели. И слава богу, че става именно така, за да се предпази кристалната снага на словото от словесната гряз и да имаме поредния повод да си припомним думите Исусови:

Не давайте светинята на псетата, нито хвърляйте бисерите си пред свинете, да не би да ги стъпчат с краката си и като се обърнат, да ви разкъсат.“ /Матей 7:6/

Защото:

"Истина ви казвам: те вече получават своята награда...!" /Матей 6:2/ -

на поредния международен конкурс в Бусманци, Куртово Конаре, от Ком - до Емине и от читалище Добри Чинтулов до Николай Хайтов, пътьом през читалище Вапцаров.

"Блажени са низшите духом, защото тяхно е царството небесно!" /Матей 5:3/