Макс
Сутринта ме заварва недоспал и щастлив. Усмихвах се на всичко и на всеки, изпречил се на пътя ми… икономът на баща ми, Смит, сестра ми, която ми говори нещо, яйцата по бенедиктински в чинията ми… препечената филийка и накрая самия Майкъл Брайтън, който ме гледа сякаш съм си загубил ума. Твърдение, което се припокрива с последната теза, на която се спряхме снощи в клуба заедно с него и Боб Хес. Двамата ме чакаха с лица на индиански вождове преди преговори с бледоликите… Чашите с отлежал „Ожие“ проблясваха като морски залез през август, а дискретния дим от пурите Монте Кристо се смесваше с миризмата на лимон от восъка за полиране на дърво… Хес и баща ми допълваха идеално картината с лекия аромат на стари пари. Вероятно не се вписвах, обаче, не ми пукаше, защото след по-малко от двадесет и четири часа щях да вечерям с жената, която обсеби мислите ми само с едно измерване със сантиметъра, както се казва… Но така или иначе има разговори, които трябва да бъдат проведени. Навреме. По-добре сега отколкото по-късно. По-късно ще съм зает и не искам двама застаряващи плейбои да ми се мотаят в краката.
– Боб ми разказа много интересни неща тази вечер, Макс – открива дебатите баща ми и отпива от коняка си. Пурата му гори в пепелника. Очите му ме гледат очакващо и за моя изненада не намирам нищо укоряващо в този поглед
– Какво точно? – Правя се на ударен с известно усилие…
– За забележителната прилика между теб и малкия Максимилиан Филдинг, Макс… Сега, като се замисля приликата ви е забележителна – отбелязва без нужда.
Повдигам вежди и поглеждам учудено, но такива не минават на баща ми. Може да не ме е отгледал, но има забележителен инстинкт за лъжите, може би затова управлява и процъфтяващ фармацевтичен бизнес. А може би има инстинкт за мен. Трите ни години заедно го показват по неповторим начин… Сега точно, обаче, се чудя как да отрека нещо толкова очевидно, като безспорната прилика между мен и малкия Макс… Нямам деца… Сигурен съм… Доколкото знам…
Решавам, че няма да се изживявам като щраус, заровил глава в пясъка…
– Е, има нещо като прилика, да… – мърморя под нос.
– Да речем, че е повече от прилика – намесва се услужливо Робърт Проклетия Хес и се подсмихва леко… и допълва – Бях свидетел, Майк, както вече казах. Приликата е повече от прилика или природата си прави нелепа шега с нас.
– Нещо ми подсказва, че не става въпрос за шега… нали, Хес… – задава въпрос или по-скоро констатира баща ми… – Малкия Макс е заченат инвитро.
– Знам… той самия ми го съобщи с одобрението на майка си. – Отбелязвам сухо.
– Но ти не им каза, че си замразил свой генетичен материал, синко… нали?!
С това ме свари неподготвен за моментната болка, която ме заля. Пръстите ми, обхванали чашата с коняк, побеляха… Миналата година му разказах. На него и на сестра ми, че с Нанси имаме свой генетичен фонд… не знам дали трябва да водим този разговор пред Робърт Хес, независимо, че е най-добрия приятел на баща ми. Но той ме изненада:
– Макс, не се познаваме добре, но и двамата видяхме фактите. Изненадата ми бе пълна, признавам – изрече внимателно Хес. Помълча малко и допълни – Мисля, че трябва да обмислиш въпроса за тест…
– В момента обмисля друг въпрос, Робърт – прекъснах го безцеремонно.
– А именно? – Повдигна вежди баща ми.
Подсмихнах се и ги погледнах в очите и двамата:
– Обмислям как да опозная майката на малкия Макс… по възможност по-отблизо и по възможност веднага…
Хес и баща ми се спогледаха. Стори ми се победоносно, но може и да греша. Заради коняка. Заради очакването. Заради Коледа… Заради Моли Филдинг… и Макс Филдинг…
Потракването на сребърните прибори ме върна към утринта и закуската… Баща ми се усмихва и пита:
– Какви са ти плановете за тази вечер, защото Боб ми каза тази сутрин, че е говорил с Моли… Ще се присъедините към нас за десерта…
Сестра ми ахна и ме изгледа подозрително:
– Макс, да не си тръгнал след Моли Филдинг?! Ако се издъниш или ѝ причиниш и най-лекия дискомфорт…следваш ли мисълта ми?!... ще научиш от първа ръка, че Великденските острови и Ню Йорк са само на една метла разстояние, да знаеш… защото не искам да губя дизайнерът си. Ще можеш ли да го запомниш?! Евентуално?!
Сестра ми се хили като хлапе, Смит леко се закашля… а баща ми се смее с глас… Понякога е хубаво да имаш семейство… Винаги е хубаво.
***
Моли
Денят се изнизва. Дълг и пълен с очакване. Кити не може да ми угоди. Разбирам я. На моменти съм усмихната, след три минути се мръщя. Умирам. Не знам как да се справя с емоцията, която заплашва да изригне като гейзер… а може и да ме удави, ако Бог е милостив. Не е. Хич не го интересува, че е без пет... В пет без пет вече съм кълбо от нерви. Влиза Ребека, главната ми шивачка с готовия за проба смокинг на Макс. Едновременно се случват две неща… Кити ми съобщава, че Макс Брайтън е тук… а той влита буквално с детето ми на ръце и двамата се кикотят на висок глас. Това е. Уби ме…
– Мам, намерихме се с Макс… – колко двусмислено звучат тези обикновени думи, си казвам в момента, в който големия Макс го пуска на пода. Малки разбойник започва да се разпорежда – Хайде, хора, нямаме много време за пробата. Скоро мистър Хес ще дойде да ме вземе за вечеря… Беки, дай на Макс смокинга…
Ребека му подава дрехата и двамата се оправят към пробната…
– Май нямат нужда от нас – казва съвсем на място Кити и се усмихва. Доволна. Защо е доволна?!...
Тези разпокъсани мисли умират в момента, в който Максимилиан Брайтън излиза от пробната и ни нокаутира и трите – мен, Кити и Беки. Особено мен. Вече чувам финалното броене на рефера… Едва събирам сили да попитам:
– Какво ще кажеш, Макс…Дали ти…
– Ще кажа, че нямам търпение да вечерям с теб, Моли – усмихва се Максимилан Великолепния Брайтън…
Не е честно един мъж да е толкова… аммм… привлекателен и абсолютно зашеметяващ в смокинг. Това е наложително да се криминализира. Заради невинните женски очи.
Едва събирам влага в пресъхналата си уста да кажа:
– О… Аз исках да..
Но той ме прекъсва:
– Знам… и нямам търпение… Моли…
Сигурно вече точа лиги… Боже, дано да не ми личи!
Личи ми… и на него му личи… Възможно ли е да си въобразявам, че усещането за близост е взаимно… Възможно е. Но не вярвам. Всичките ми женски радари са настроени на неговата честота. Всичко в него говори, че интересът му съвпада с моя. Не го крие… аз също. Надявам се, че не прибързвам… обажда се пуританът в мен. Дивата ми и дълго потискана същност, обаче, твърди, че животът е кратък. Почти на четиридесет съм… Да, да, знам, че това са новите тридесет, но въпреки това биологичния ми часовник е близо до четиридесет и не признава никакви нови тридесет, да вметна. Времето не ми е съюзник… Гладката ми млечно бяла кожа, благословена с лунички тук-там, вече изисква повече грижи… Цветът на косата ми се нуждае от подсилване всеки месец... Опитвам се да се придържам към сутрешния режим с кростренажор с идеята да опровергая твърдението на йога инструктора ми, че след четиридесет няма кой знае какъв избор - „или тяло, или лице“… Бягам от тези мисли, за да не си причинявам неувереност, която точно в този момент не ми е нужна… а и депресивните състояния не са характерни за мен. Аз съм такава, каквато съм. На тези години. Не на двадесет или дори на тридесет… Никой от двама ни не точно в първата си младост… Тези мисли ме връщат към сутрешния ми разговор с Хес. Знам, че е загрижен и за двама ни с детето ми, но разговора ни за донора на генетичен материал не даде резултат, защото аз не знам нищо за него, освен, че е бил здрав към момента на вземане на пробите, без автоимунни заболявания или пък с негативна генетична история съответно. Знам само, че е синеок, чернокос и метър деветдесет и пет. Обича черно белите филми, криминални и политически трилъри, спорта и… тук Хес вметна:
– Дали си даваш сметка, че описваш Максимилиан Брайтън…
– Освен странните сини очи ли… не… – опитах са да омаловажа очевидното аз… Добре, че звънна телефона и мисис Нортън от рецепцията изпрати новият ни дизайнер на ръкавелите и кожените колани за „Пътешественик“…
Гласът на малкия ми син ме върна към събитията в пробната зала:
– Мам, не искам да закъснявам за вечерята с мистър Майкъл и мистър Хес, нали… Макс, – обръща се към съименника си – ти ми каза, че ще се присъедините към нас. Обещай ми, че ще си разделим десерта!
– Не съм съвсем сигурен – каза Брайтън – Ако е италиански сладолед… – и остави недовършена репликата.
– Ако е сладолед… и аз не знам… – и се обърна към мен – Мам, ти какво ще кажеш?!
Не знам какво да кажа. Не губя често думите си, но за два дни ми си случи толкова пъти, че започвам да се чудя къде отиде увереността ми, че денят и събитията в него контролирам единствено и неизменно аз. Затова се измъквам не особено елегантно:
– Ще кажа, че вече закъсняваш и ще пропуснеш детският бърбън…
Тук Макс Брайтън изви една вежда, поглеждайки малкия ми син:
– Млади човече, какво ще кажеш в свое оправдание, това си е битов алкохолизъм – заяви той смеейки се с глас.
– Това е само между мъже, Макс – авторитетно заяви малкият разбойник.
Усещах как се оформя цял свят помежду им. Мъжки свят. В който жените са забранени. Поне на този етап. И по някакви причини, които ми предстои да изяснявам, това ужасно много ми хареса. Утре ще мисля за приликата помежду им. И докато тези мисли се въртяха в замъгленото ми съзнание Кити, компетентната Кити, която нищо не може да развълнува и Ребека, вездесъщия майстор на иглата, гледаха Максимилиан Брайтън с нещо, което много наподобяваше преклонение към божество. Знам, зашеметяващ е. С изсечените скули, ясно изразената челюст, сянката на брадата и очите... очите, въздъхвам леко... Стройната ни групичка на весталки в мъжки храм е в разбираем захлас, та се наложи да взема мерки с надеждата, че влизащия в този момент Хес не е забелязал нищо, както и Макс Божествения Брайтън:
– Момчета, – изрекох високо – ако искаме тази вечер да започне в обозримото настояще трябва да завършим пробата на смокинга. А, ако, ти, Макс, искаш да изпиеш студения си чай… пардон, детският бърбън навреме, ще трябва да тръгваш, струва ми се. Не искаме Робърт да те чака, нали?! – малкият ми син се намръщи комично в отговор.
– Обещахте нещо, мам… Ще го спазите, нали?! – изрече го, гледайки Макс Брайтън, който се отпусна на едно коляно, за да се изравни с детето ми.
– Запомни, малък Макс… аз винаги спазвам обещанията си! – изрече съвсем сериозно Брайтън, поставил ръце на раменете му и допълни с усмивка. – А сега тръгвай и скоро ще се видим. Поръчай ми какъвто прецениш десерт… но ужасно обичам белгийски вафли, да знаеш!
– Отиваме в Кийн Стек Хаус – обади се Хес, – където по една случайност правят превъзходни белгийски вафли за неделния брънч, но бихме могли да ги убедим, че вторник вечер също заслужава бита сметана и боровинки… Макс, това е твое задължение, приятелю! – обърна се той към сина ми.
– Мисля, че мистър Майкъл е къде по-убедителен от мен, но аз се уча бързо! – заяви наследникът ми с хитра усмивка и се изниза след мистър Хес.
– Не се и съмнявам – промърморих аз и взех кутийката с карфици, обръщайки се към Макс Очарователния Брайтън – Готов ли си за приключение, Макс?! – знам, че прозвуча двусмислено. Знам, че в този момент вече съм червена, но не ме интересува.
Опитвам се да приключа корекциите с малката шега – Не те убодох на неудобно място!... Мисля?! – допълних с въпросителен тон.
– Не мисли… няма да мисля и аз – изрече дрезгаво Макс. В този момент вселената бе само наша и сякаш нямаше никого около нас, докато Кити Компетентната не се прокашля… прокашля се много организирано…
А Беки допълни:
– Записах новите корекции, мис Филдинг… Ако няма нещо, което… – и замълча.
Не ми стана неудобно. Даже никак. Усмихнах се и благодарих и на двете с великодушното предложение, че утре могат да дойдат на работа час по-късно. Колко съм предвидлива. Не, Кити е предвидлива, припомняйки ми:
– Утре, в 9.00, имате среща с новия собственик на текстилната фабрика във Вирджиния, мис Филдинг.
– Да, Кити, благодаря ти. Ще се видим утре сутрин – усмихнах се аз.
Малката фабрика в Александрия от години работеше почти само за „Филдинг и Хес“ благодарение на Робърт, защото познаваше от години собственика, който от месец вече се наслаждаваше на слънцето в Маями, оставяйки бизнеса на зет си. Не се тревожа. Много…
Междувременно Макс се беше преоблякъл, Беки бе взела смокинга и с Кити си тръгнаха. Останахме сами. Настани се мълчание, което по необясними причини не усещах неудобно.
– Само да си взема палтото… и тръгваме – произнесох малко сковано аз.
– Ще дойда с теб – произнесе като мое ехо Макс и грабна лодена си.
Вървяхме по коридора към офиса ми. Усещах топлината му… Чувах как диша на пресекулки… Или чувах себе си… Не знам… Държа палтото, докато го облека… и извади дългата ми коса над яката преди да посегна аз… Разпиля я по раменете ми, после плъзна длани по ръцете ми…
– Ще тръгваме ли, Моли? – обикновен въпрос натоварен с повече емоция от обикновено. Едва събрах сили да кимна.
(следва)
Жени Иванова
© Jasmin Все права защищены