Смърта се отрази в очите ми. Това смъртта ли беше или сълзите, които напираха да излезнат.
Седях в колата и си мислех: "Защо хората умират, защо точно този човек си отиде?"
Когато го видях, беше просто заспал, а те бяха побързали да сложат свещичка в ръцете му. Лежеше със затворени очи в дървено легло, постлано с червено кадифе. Не можех да издържам, виждах как смъртта бе отнела душата му. Тя ме забеляза и замъгли погледа ми със... сълзи. Те се сипеха по лицето ми с бясна скорост, сякаш искаха да ме задушат. Излязох навън, бабите бяха вперили безмълвни погледи в земята и не помръдваха - не смееха да погледнат нагоре. Една от тях влезе при заспалия дълбок сън. Чу се писък, писък, който сякаш имаше за цел да разцепи небето и да върне душата на най-обичания човек. Не се получи, писъкът беше твърде слаб.
Всички тръгнаха да Го изпращат към вечния му сън. Аз не!Останах в пустата и празна къща. Оставях мокри следи по пода, които падаха от очите ми. Сякаш чувах гласът му, който ми казваше: "Недей да плачеш, това е, приеми го, вече няма да ме видиш, остарях и се уморих да живея!". Не искам да приема тези думи.
Дали черното ще изтръгне болката от сърцето и душата ми или само ще се крия зад него и ще се правя на скала?
Сълзите продължават да ме задушават и няма да спрат, защото той беше само мой, а сега е техен - на Смъртта и на Вечноста!
Почивай в мир!