„Отново заедно”

Здравей, моя спътнице!

                Здравей, моя сестра по душа!

                                Здравей, най-красива и най-нежелана!

 Ти си моя.

              Винаги си била моя.

                                Винаги си била до мен.

  Аз съм твой.

През колкото и жени, дами, момичета да мина аз, като един блуден син винаги се завръщам при теб, а ти винаги ми прощаваш и приемаш.

Ти си най-прощаващата, най-милващата, най-отзивчивата, най-услужливата. Колкото и да греша по избрания си път, колкото и да бърквам в обърканото ми въртене в кръг от грешки, ти си на вратата.

 Ти ме чакаш.

Ти си тази, която ме посреща и прегръща. Ти и никоя друга.

Господи, колко е студена прегръдката ти! Колко са студени ръцете ти!

Не са като на другите - топли и уютни... Странно, защо тогава се завръщам винаги при теб... Може би, защото когато съм в най-тежко положение, тогава когато мислите ми не са в главата ми, сърцето ми не е в тялото ми и аз не съм аз от болка, скука, разочарование, аз не знам къде другаде да отида.

Ти си тази, която стоиш на стола срещу мен, докато закусвам, докато обядвам, докато вечерям.

Ти си тази, която ме гледа всяка вечер с различни очи, докато пия от своята чаша пълна с горчиви и затоплящи течности.

Ти си тази, на която споделям, как е минал деня ми, как се чувствам, какво ще правя на следващия ден, следващия месец, година... живот.

Ти си тази, която трие сълзите ми.

Ти си единствената, която не мисли, че сълзите ми са слабост. Не смята, че мъжа е същество по-различно от жената, нито тя по-различно от мъжа. Всички сме едно. Две части на едно и също тяло, душа, живот.

С теб най-добре се разбираме. С теб не се карам, макар че понякога ме мъмриш за едно или друго. Не знам как го правиш, но макар да си нежелана от мен, ти винаги си до мен. Винаги, аз самия се връщам при теб.

Винаги заедно.

Започвам да си мисля, че сме родени един за друг. Започвам да си мисля, че твоето присъствие не е чак толкова лошо и отблъскващо.

Когато си до мен, се чувствам много по-свободен, много по-желан, много по... себе си.

Как го правиш?

Защо с другите не е така?

Защо когато си помисля, че съм открил любовта, жената, божественото същество, искрата, която ме затопля, загрява, допълва, се оказва, че не е като теб... Не прави това, което ти правиш за мен. Може би, те не са били моята любов?!

Ти ли си моята любов? Можеш ли да ме обичаш?... Обичаш ли ме?

Колкото и да ти прозвучи грубо, но започвам да се депресирам мислейки, че ти си моята половинка.

За мен си като Снежната кралица, която не спира да ме омагьосва и аз като един Кай с всяка изминала година ти се поддавам... но все пак, аз не изпитвам нищо към теб. Плашиш ме.

Може да ми се обидиш за тези думи, но макар да си ми най-добрата приятелка, макар да си винаги до мен и то в най-тежките моменти, аз не те обичам.

Ето казах го!

 До сега, винаги съм се притеснявал да изразявам отрицателните и негативните си мисли и мнения към прекрасните съществата до мен. Винаги съм нежен, съгласяващ се, наивен дори, но ми омръзна да правя добро и да ми се връща с разочарование и предателство. Като се замисля... аз не съм ли ти го казвал и преди?  Да?!... Нали?... Да, всеки път, когато си около мен.

Ох, има нещо магично в теб. С теб мога да правя всичко, а и ти позволявам с мен да правиш всичко. То това го позволявам май на всички и може би, за това страдам.

Всъщност, аз не ти позволявам да правиш всичко с мен... Какво?... Говоря объркано и несвързано. Животът е такъв, мила.

Сърдиш ли ми се за приказките и откровеността? Моля те, недей. Все на една трябва да покажа, че съм мъж. Поне на някоя трябва да покажа, че имам тази сила да бъда твърд, да бъда груб, да блъсна по масата, да бъда всичко друго, само не добрия и търсещ хармонията човек... На всички жени повтарям, че аз съм Малкият принц, че аз съм принца на белия кон, за който мечтаят, но май само на теб го доказвам.

А и само ти ми вярваш, нали?

Всички мъже са принцове със своите уникални бели коне, както всяка жена е чаровната и уникална принцеса, само дето по пътя на живота си, всички загубват кралските одежди и без да искат се смесват с простолюдието на материализма и сивотата на ежедневието. Там е пълно със загубени души, пълни с голи объркани мисли, непрекъснато лутащи се и все не можещи да намерят своето аристократично потекло. Някой дори вече съвсем са го и забравили.

Всеки е загубил най-ценното.

Останали са само легенди и митове за някогашните принцове и принцеси.

Ти си единствената, която ми вярва.

Ти си единствената, която ме обича такъв, какъвто съм.

Ти си единствената, която вярва, че макар пълен с грешки и недостатъци, съм принц на бял кон. Мъж, който е мъж, тогава когато трябва да бъде, а през останалото време е романтично, диво шест годишно дете, обичащо живота със всичките му недостатъци, защото няма безгрешност и съвършеност.

Ти си тази, която няма желание да ме променя.

Ти си тази, която явно ме обича истински.

Ти си тази, която ме вдъхновява, макар да не искам.

Ти си тази, с която гледам Луната и звездите без да убиеш романтиката с думи от рода „Студено ми е” или „Какво толкова има в тези звезди?”

Ти си тази, която ме кара да се чувствам част от природата.

Ти ме караш да се чувствам силен, амбициозен и борещ се, само и само да ти избягам отново, защото макар, че ми даваш много, НЕ ИСКАМ да си около мен.

Господи, колко те обичам и мразя!

Защо всъщност те мразя?...

Как няма да те мразя, като ти си стола, който гледа представлението ми.

Ти си стената, която плаче с мен.

Ти си завивката, която ме топли.

Ти си огледалото,което ме кори.

Ти си чашата, в която се давя.

Ти си тютюна, който ме опиянява.

Ти си Луната, която ме гали, с мъртвата си светлина.

Ти си звездите, които ми пеят.

Ти си сълзата родена от поредното разочарование.

Ти си най-верният ми приятел.

Ти си ми майка и баща, и сестра, и жена, и дете...

Ти... Самотата!