- Какво ти е, татко? – попита разтревожена Наталия. – Ако трябва да се обадя на бърза помощ?
- Не, недей, дъще! Само ми прилоша, ще се оправя! Вече съм по-добре. А и морският въздух ме освежава.
Всъщност Стефан се чувстваше значително освежен; само дето му дойде много и най-вече вълнението беше значително след срещата с дъщерята, осъществена с помощта на Иван, на когото не би стигнало цял живот да отблагодари. Задиша по-спокойно и на лицето му пробяга неопределена усмивка.
Причината за това болезнено вълнение беше трудният и невъзможен засега отговор за двамата братя близнаци.
Но как да ù каже, като единият беше неин работодател, и другият, с когото също се познаваше. Изпитваше и към двамата особено близки чувства, които Наталия не можеше да определи… като че бяха родени и расли от един корен.
В случая тя не можеше да има приоритет към някой от двамата.
Наталия наблюдаваше баща си с неособено спокойствие, но същевременно се страхуваше за здравето му. Не желаеше да го притиска с въпроси, независимо че искаше да научи за брат си, но не знаеше, че са двама близнаци. Причината за това бе непростимата лъжа на майка й и на другите близки роднини.
Информацията която криеха от нея, вероятно съдържаше злонамерено поведение, или пък нещо друго.
През мислите и мина болезнена вълна, сещайки се за смъртта на майка си следствие от катастрофата, която беше потулена за известно време, а сетне получиха урната с праха ù.
Спомените ù бяха бегли по причината, че по него време беше малка.
Странното беше, че нито съпруга ù и синовете не научиха навреме за ужасната катастрофа, причинила коварната смърт.
А тази все пак млада жена беше изцяло обгорена.
Точно по това време сестра ù – нейна близначка беше в Германия и никой не можа да се свърже с нея, за да ù съобщят за смъртта. Всичко това беше много странно и забулено в загадка. Времето минаваше и нямаше никаква информация за другата в чужбина.
Наталия и баща ù мълчаха и гледаха към хоризонта, който очертаваше морската диря – с оттенък на синьо-златист цвят, представляващ своево рода отражение. А то изразяваше своята многозначителност, която можеше да определи само този, който притежаваше значими философско-психологически познания и усет, за да сравни природните и абстрактните явления и дадености с моментните човешки чувства и вълнения, дори и психологическо- емоционалната настройка.
Мълчанието продължи. Те усещаха дишането и влажния морски бриз, определящ колоритността на положението.
Цялото това моментно положение беше един вид поема, която изразяваше значимостта и своята самобитна мелодия за краткия човешки живот – с неговата красота, любов, нежност, изпълнен с препятствия, несгоди, омраза, подлост, потай-
ности и жестокости. ..
Всичко това се случва не само в мълчанието, но и в бунта.
А мълчанието е също вид бунт…
Подобен вид мисли минаваха през мозъка на Наталия и баща ù. Те се разлистваха като прочетени и излитаха като есенни листа подгонени от влажния и не много студен вятър, който изпращаше отминаващото лято.
Дишаха с пълни гърди, и с надежда очакваха да се случат нещата, които ги вълну-
ват.
Лицата им грееха като слънце, и желаеха да посрещнат прекрасната вечер, усмивка-
та на луната, и искрящите звезди.
- Виждам, че си по-спокоен – каза Наталия и се сгуши в баща си.
- Да скъпа – отговори той, прегръщайки я с лявата си ръка. – Много ми липсваше. Жадувах за този момент.
- И аз татко… Извини ме за притеснението и многото въпроси …, а очите й се напълниха със сълзи.
- Няма нищо, дъще! Имаш право да знаеш!
Въпреки успокоението, в душата му се беше загнездило полузагаснанло въгленче и трябваше малко повече въздух за да се разпали, и по тази причина се стремеше да диша бавно и спокойно.
- Така е! Знам, че ти дойде много. Прости ми! Надявам се в скоро време да науча. Нали миличък? – тонът ù бе мек, а в сърцето се таеше щастие смесено с тъга.
Тя все още бе облегната на рамото и слушаше неравномерното биене на сърцето му.
При друг случай той би ù казал всичко, и въпреки това кой би могъл да бъде по-изгоден?
Стефан беше убеден, че колкото повече бави момента да каже истината на дъщеря си, толкова по-зле щеше да ù се отрази. Предчувстваше, че няма да му се сърди а и нямаше за какво.
Ако ù каже сега? Когато и да е, реакцията ù щеше да бъде една и съща.
Двамата продължаваха да седят прегърнати, и се наслаждаваха на свежия морски въздух, писъка на гларусите, и на небесната пелерина прегръщаща с нежността си родната земя, флората и фауната.
Спокойното море целуваше родния бряг с безкрайната си нежност, а къпещите се на смрачаване пореха с любов синята му мантия.
А то беше като огледало, върху което се отразяваше не само хоризонта, а и всичко останало.
..
Следва продължение…
© Николай Пеняшки - Плашков
© Николай Пеняшки-Плашков Все права защищены